Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

Гмурнаха се в плътни стени от звуци, в планини от закостеняло мислене, в долини от музика за душата, появиха се проблеми с обувките, ято пощурели прилепи и изведнъж чуха глас на момиче.

Гласът звучеше съвсем нормално, но изрече само „едно към две на степен сто хиляди и продължава да спада“ и млъкна.

Форд се плъзна по един светлинен лъч и се завъртя на триста и шейсет градуса, опитвайки се да открие източника на гласа, но не видя нищо, в което наистина можеше да повярва.

— Какъв беше този глас? — извика Артър.

— Не знам — изрева Форд, — не знам. Звучеше ми като изчисление на вероятност.

— Вероятност ли? Какво искаш да кажеш?

— Ами вероятност. Нали знаеш, нещо като две към едно, три към едно, пет към четири. Гласът каза „едно към две на степен сто хиляди и продължава да спада“. Знаеш ли, това е доста невероятно.

Една милион галонна цистерна, пълна с крем карамел, се килна и без никакви предупреждения изсипа съдържането си върху тях.

— Но какво значи това? — извика Артър.

— Кое, крем карамела ли?

— Не, стойността на невероятността.

— Не знам. Нищо не знам. Мисля, че се намираме на борда на някакъв космически кораб.

— И струва ми се — каза Артър, — че това не е първокласният салон.

По тъканта на космическото време се появиха подутини. Огромни грозни подутини.

— Хаааауууррггххх… — каза Артър и почувства как тялото му омеква и се извива в необичайни посоки. — Саутенд сякаш се топи… Звездите се въртят… Пустош… Краката ми се носят към залеза… Лявата ми ръка се отделя от тялото ми! — една ужасна мисъл му мина през главата. — По дяволите — каза той, — какво ще правя сега без електронния си часовник?

В отчаянието си извърна очи към Форд.

— Форд — каза той, — превръщаш се в пингвин. Престани.

Отново се чу същият глас.

— Едно към две на степен седемдесет и пет хиляди и продължава да спада.

Клатушкайки се, Форд ядосано направи една обиколка около своето езерце.

— Хей, кой е там? — изквака той. — Къде сте? Какво става тук и има ли начин да се спре?

— Моля, запазете спокойствие — каза гласът приветливо като на стюардеса в пътнически самолет само с едно крило и два двигателя, единият от които е обхванат от пламъци. — Намирате се в пълна безопасност.

— Ама не става дума за това! — беснееше Форд. — Става дума, че съм в безопасност, ама пингвин, а моят колега много скоро ще остане без никакви крайници!

— Няма страшно, вече си ги възвърнах — каза Артър.

— Едно към две на степен петдесет хиляди и продължава да спада — каза гласът.

— Наистина — каза Артър, — те са малко по-дълги, отколкото съм свикнал да ги виждам, но…

— А не смятате ли — изграка Форд, изпаднал в безполезна ярост, — че трябва да ни кажете нещо?

Гласът се изкашля. Огромно количество петифури литнаха в пространството.

— Добре дошли — каза гласът — на звездолета „Златно сърце“. Гласът продължи.

— Моля ви, не се страхувайте от нищо — каза той, — което виждате или чувате около себе си. Не може първоначално да не почувствате някои неприятни странични явления, тъй като бяхте спасени от сигурна смърт при степен на невероятност едно към две на степен двеста седемдесет и шест хиляди — възможно е да е и по-висока. В момента се движим при стойност на невероятност едно към две на степен двадесет и пет хиляди и продължава да спада, а ще достигнем нормална стойност веднага щом разберем каква е нормалната. Благодаря. Едно към две на степен двадесет и пет хиляди и продължава да спада.

Гласът секна.

Форд и Артър се намираха в малка, ярко осветена розова кабинка.

Форд беше силно възбуден.

— Артър! — каза той. — Но това е фантастично! Качил ни е кораб, задвижван от безкрайно невероятностен двигател! Та това направо не е за вярване! Преди време се чуха слухове за него — бяха официално опровергани, но очевидно са го създали. Изобретили са невероятностен двигател! Артър, това е… Артър? Артър, какво става?

Артър натискаше с тяло вратата на кабинката, опитвайки се да я задържи затворена, но тя не пасваше добре с касата. Мънички, косматички ръчички успяваха да се проврат през процепите; пръстите бяха изцапани с мастило; тънички гласчета непрекъснато бърбореха.

Артър го погледна.

— Форд! — каза той. — Отвън напират безброй много маймунки и искат да обсъдят с нас ръкописа на сътворената от тях пиеса, наречена ХАМЛЕТ.

Безкрайно невероятностният двигател представлява чудесно изобретение, правещо възможно прекосяването на огромни междузвездни пространства за нищожно малка част от секундата, като при това се избягва онова досадно мотаене из хиперпространството.