Дъглас Адамс - Пътеводител на галактическия стопаджия

— Просто двама души, които, изглежда, сме прибрали от открития космос — каза тя. — сектор ZZ9Z — множествено Алфа.

— Ами много мило от твоя страна, Трилиън — продължи да недоволствува Зейфод, — мислиш ли, че беше разумно при тези обстоятелства? Искам да кажа, точно сега ли, когато бягаме и вероятно половината Галактическа полиция е по петите ни, точно сега ли трябваше да спираме, за да качим двама стопаджии? Окей, ще ни дадат десет точки за красивия жест, ама ще ни отнемат няколко милиона заради трезвото ни мислене, нали така?

От яд започна да почуква с пръсти по един от пултовете за управление. Трилиън внимателно отмести ръката му, преди да е направил някаква беля. Каквито и да бяха достойнствата на Зейфодовите умствени способности — самонадеяност и самохвалство, — той беше твърде непохватен и вързан в ръцете и като нищо можеше да взриви кораба с някой твърде буен жест. Трилиън бе започнала да подозира, че основната причина животът му да е толкова бурен и пълен със сполуки е, че никога не е осъзнавал сериозността на онова, което прави.

— Зейфод — каза тя търпеливо, — та те се носеха из открития космос без никакво защитно облекло! Ти не би искал да загинат, нали?

— Ами добре де, не. Не по такъв начин, но…

— Не по този начин? Да не умрат по този начин, но? — Трилиън го изгледа предизвикателно.

— Ами някой друг можеше да ги прибере по-късно.

— Още една секунда и те щяха да бъдат мъртви.

— Да, и ако си бе направила труда да поразмислиш още малко върху този проблем, сега той изобщо нямаше да съществува.

— Щеше ли да ти е приятно да ги оставиш да умрат?

— Ами как да ти кажа, не че щях да бъда щастлив, но…

— Както и да е — каза Трилиън, като се обърна обратно към уредите, — не бях аз тази, която ги прибра.

— Какво искаш да кажеш? Че кой тогава ги прибра?

— Корабът.

— Хъ?

— Корабът. Съвсем самоволно.

— Хъ?

— По време на работа на невероятностния двигател.

— Но това е невъзможно!

— Не, Зейфод. Просто твърде, твърде невероятно.

— Ъъъ, какво?

— Виж какво, Зейфод — каза тя, като го потупваше по ръката, — не се главоболи заради тези пришълци. Предполагам, че те не са нищо повече от две обикновени момчета. Ще пратя робота долу да ги вземе и доведе тука. Хей, Марвин!

Главата на робота в ъгъла се вдигна рязко нагоре, след това започна да се клатушка насам-натам. С мъка се изправи на краката си, сякаш тежеше с пет фун га повече от теглото си, и положи героични, както би се сторило на страничния наблюдател, усилия, за да прекоси стаята. Спря се пред Трилиън и сякаш я прониза с поглед през лявото й рамо.

— Мисля, че е редно да ви уведомя, че се чувствам много нещастен — каза той. Гласът му беше глух и отчаян.

— О, господи — измърмори Зейфод и се тръшна в едно кресло.

— Ами тогава — каза Трилиън с ведър и съчувствен тон — ще ти предложа да свършиш едно нещо, тъй че хем ще се разсееш, хем няма да си блъскаш мозъка с разни мисли.

— Няма полза — промърмори Марвин, — мозъкът ми е с изключително голям капацитет.

— Марвин! — повиши тон Трилиън.

— Добре де, добре — каза Марвин, — какво искаш да направя?

— Слез долу във входна камера номер две и докарай тук горе двамата пришълци, като ги държиш под око.

Само в една микросекундна пауза и в точно пресметната микромодулация на височината и тембъра на гласа — все неща, които не биха могли да се възприемат като обидни — Марвин съумя да вложи пълното си презрение и отвращение към всичко човешко.

— Само това ли? — попита той.

— Да — заяви Трилиън твърдо.

— Знаете, това никак няма да ми е приятно — каза Марвин.

Зейфод скочи от креслото си.

— Къде пише, че трябва да ти е приятно — изкрещя той. — Направи каквото ти казват, ясно ли е?

— Добре де — каза Марвин и гласът му прозвуча като звън на огромна пропукана камбана, — ще го направя.

— Прекрасно… — изръмжа Зейфод — чудесно… много ти благодаря.

Марвин се обърна и вдигна нагоре към него триъгълните си, разположени с острото нагоре червени очи.

— Не ви действам потискащо, нали? — попита той прочувствено.

— Не, не, Марвин — изчурулика Трилиън, — няма такова нещо, наистина…

— Не искам да си мисля, че ви действам потискащо.

— Не, не се безпокой за това — продължи чуруликането, — просто се дръж естествено и всичко ще бъде наред.

— Наистина ли не ми се сърдите? — настоя той.

— Не, Марвин — изчурулика Трилиън, — няма такова нещо, наистина… какво да се прави, такъв е животът.