Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Ами да — каза Форд — и ние заради тебе нямахме никакви шансове да оцелеем. Сигурно сме станали на парчета. Наоколо трябва да е пълно с ръце и крака.

— Да — каза Зейфод, изправяйки се шумно на крака.

— Ако дамата и господата желаят да поръчат нещо за пиене… — каза неясното зелено нещо, като се въртеше нетърпеливо около тях.

— Тряс, пляс — продължи Зейфод, — и в миг се разпадаш на съставните си молекули. Хей, Форд — каза той, установявайки самоличността на една от неясните фигури в мъглата около себе си, — ти изпита ли чувството, че целият ти живот преминава като на лента пред очите ти?

— Ама ти и това ли? — каза Форд. — Целия си живот?

— Да — каза Зейфод, — поне ми се стори, че е моят. Защото, знаеш ли, често имам чувството, че живея нечий друг живот.

Той се огледа, като спря поглед върху трите фигури, които най-сетне ставаха познати фигури, вместо да бъдат мъгляви и с неясни очертания безформени фигури.

— И така… — каза той.

— И така какво — попита Форд.

— И така, ето ни тук — каза Зейфод нерешително, — лежим мъртви…

— Стоим — поправи го Трилиън.

— Ъъъ, стоим мъртви — продължи Зейфод — в този злочест…

— Ресторант — каза Артър Дент, който се бе изправил на краката си и вече можеше, за своя голяма изненада, да вижда ясно. Или по-точно, изненада го не това, че е способен да вижда, а това, което виждаше.

— Ето ни тук — продължи неотстъпно Зейфод, — стоим мъртви в този злочест…

— Луксозен — каза Трилиън.

— Ресторант — завърши Зейфод.

— Странно, нали? — каза Форд.

— Ъъъ, да.

— Иначе полилеите са хубави — забеляза Трилиън.

И четиримата се заозъртаха смаяно.

— Не ми се вярва това да е отвъдното — каза Артър. — По-скоро ми прилича на нещо неземно.

В действителност полилеите бяха малко крещящи, а ниският сводест таван, от който висяха, нямаше да бъде в една идеална Вселена боядисан в точно тази отсянка на тъмнотюркоазеното, но дори и да беше, нямаше да бъде допълнително осветен със скрити светлини. Вселената обаче не е идеална, за което свидетелстваха и шарките по мраморния под, от който човек можеше да стане разноглед, а също и направата на лицевата страна на дългия осемнадесет ярда бар с мраморен плот. Лицевата страна на дългия осемнадесет ярда бар беше облицована със съшитите кожи на близо двадесет хиляди антареански мозаечни гущери въпреки факта, че същите тези двадесет хиляди гущери се нуждаеха от своите кожи, за да имат в какво да носят вътрешностите си. Неколцина елегантно облечени създания се бяха разположили небрежно на бара или си отпочиваха в пъстроцветните удобни кресла, пръснати тук-таме в района на бара. Един млад Вл’хургски офицер и зелената му димяща млада дама минаха през голямата, направена от тъмно стъкло врата в дъното на бара и влязоха в ярко осветения централен салон на Ресторанта.

Зад Артър се намираше голям, завесен еркерен прозорец. Той дръпна настрана крайчеца на завесата и погледна навън мрачния и суров пейзаж, един сив, осеян с дупки, безрадостен пейзаж, който при нормални обстоятелства би накарал Артър да се разтрепери от ужас. Обстоятелствата обаче не бяха нормални, защото онова, което смрази кръвта в жилите му и стана причина кожата му да поиска да запълзи нагоре по гърба му и за излезе през главата му, беше небето. Небето беше…

Един помощник барман услужливо върна завесата на мястото и.

— Всичко с времето си, сър — каза той.

Очите на Зейфод заблестяха.

— Хей, чакайте малко, мои мъртви приятели — каза той. — Струва ми се, че забравяме нещо ултраважно, нещо, което някой каза, но ние не му обърнахме внимание.

С огромно облекчение Артър отклони вниманието си от това, което току-що бе видял. Той каза:

— Рекох, че ми прилича на нещо незем…

— Да, но не ти ли се ще да не си го изрекъл? — каза Зейфод. — Форд?

— Казах, че е странно.

— Да, много умно, но скучно, може би…

— Може би — прекъсна го неясното зелено нещо, което вече бе приело образа на дребен, съсухрен, облечен в тъмен костюм зелен сервитьор, — може би е по-добре да обсъдите този въпрос, след като поръчате нещо за пиене…

— Пиене! — извика Зейфод. — Ето това беше! Виждате ли какво може човек да изпусне, ако дреме.

— Така е, сър — каза сервитьорът търпеливо. — Ако дамата и господата желаят да поръчат нещо за пиене преди вечеря…

— Вечеря! — възкликна Зейфод възторжено. — Слушай, малко зелено същество, способен съм цяла нощ да те гушкам в стомаха си, ей, тъй, заради едната идея.