Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Очите му зашариха по цифрите и откриха нужната информация. Направи една бърза сметка. Очите му се разшириха.

— Деветстотин години… — прошепна той на себе си.

Толкова бе траяло закъснението на кораба.

Две минути по-късно той се намираше на борда му.

Когато излезе от преходната камера, го посрещна прохладен и свеж въздух — климатичната инсталация все още работеше.

Осветлението също работеше.

След като прекоси малкото преддверие, навлезе в един къс и тесен коридор и тръгна плахо по него.

Изведнъж се отвори една врата в пред него застана някаква фигура.

— Ако обичате, върнете се на мястото си, сър — каза една стюардеса-андроид и като му обърна гръб, закрачи надолу по коридора пред него.

Когато сърцето му отново започна да бие, той я последва. Тя отвори вратата в дъното на коридора и влезе.

И той влезе след нея.

Намираха се в пътническия салон на кораба и сърцето на Зейфод още веднъж спря за миг.

Всички места бяха заети с пътници, привързани към креслата с колани.

Косите им бяха дълги и несресани, ноктите им също бяха дълги, мъжете имаха бради.

Личеше, че всички до един са живи, но спят дълбоко.

Зейфод настръхна от ужас.

Тръгна като в сън по пътеката между креслата. Наближаваше вече средата на салона, когато стюардесата стигна до другия край. Тя се обърна и заговори:

— Добър ден, дами и господа — нежно каза тя — благодаря ви за търпението по време на това кратко закъснение. Ще излетим веднага, щом това стане възможно. А сега бъдете така добри да се събудите, за да ви поднеса кафе и бисквити.

Чу се едва доловимо бръмчене.

В същия миг всички пътници се събудиха.

Щом се събудиха, започнаха да крещят и да дърпат от себе си коланите и системите за поддържане на живота, с които бяха здраво пристегнати към креслата. Крещяха, пищяха и врещяха тъй силно, че Зейфод го заболяха ушите.

Докато се гърчеха и извиваха, стюардесата пристъпваше спокойно по пътеката и на всеки един от тях поднасяше малка чаша с кафе с пакетче бисквити.

Тогава един от тях стана от мястото си.

Обърна се и погледна към Зейфод. Зейфод усети как косата по тялото му настръхва, сякаш се мъчи да се отдели от него и да се спаси. Той се обърна и избяга от тази лудница.

Хвърли се през вратата и се озова обратно в коридора.

Мъжът го следваше по петите.

Изтича като луд до края на коридора, мина през преддверието и продължи нататък. Втурна се в пилотската кабина затръшна вратата и я заключи след себе си. Облегна се назад, като едва си поемаше дъх.

След секунда-две една ръка започна да блъска по вратата.

Отнякъде в пилотската кабина металически глас се обърна към него със следните думи:

— Пътници не се допускат пилотската кабина. Върнете се, ако обичате на мястото си и изчакайте излитането на кораба. В момента се сервират кафе и бисквити. Говори ви автопилотът. Върнете се, ако обичате на мястото си.

Зейфод нищо не каза. Все още дишаше тежко. Зад него ръката продължаваше да блъска по вратата.

— Върнете се, ако обичате, на мястото си — повтори автопилотът — Пътници не се допускат в пилотската кабина.

— Аз не съм пътник — задъхано каза Зейфод.

— Върнете се, ако обичате, на мястото си.

— Аз не съм пътник! — извика Зейфод.

— Върнете се, ако обичате на мястото си.

— Аз не съм… ало, чувате ли ме?

— Върнете се, ако обичате на мястото си.

— Нали вие сте автопилотът — попита Зейфод.

— Да — отговори гласът откъм приборното табло.

— И сте командир на този кораб?

— Да — повтори гласът. — Полетът има закъснение. За улеснение и удобство на пътниците е необходимо временно да бъдат поддържани в състояние на летаргия. Всяка година им се сервира кафе и бисквити, след което отново се привеждат в състояние на летаргия, пак за тяхно улеснение и удобство. Корабът ще излети веднага, щом ни заредят с нужните за полета запаси. Молим да ни извините за закъснението.

Зейфод се отдръпна от вратата, по която вече не се сипеха удари. Приближи се до приборното табло.

— Закъснение ли? — изкрещя той. — Знаете ли какъв изглежда светът извън този кораб? Една безлюдна пустиня. Няма я вече онази цивилизация, приятел, отдавна я няма. И няма кой да ви достави напоени с лимонов сок хартиени кърпички!

— Теоретически е възможно — заяви авторитетно автопилотът — да се появят нови цивилизации. Един ден пак ще има напоени с лимонов сок хартиени кърпички. Дотогава ще имаме малко закъснение. Върнете се, ако обичате, на мястото си.