Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Искате да кажете — повторя ЗейФод напрегнато, — че през цялото време е бил с мене?

— О, да — каза Зарниууп — разбира се. Върху това се крепеше целият план.

— Това е краят — заяви Зейфод. — Можете да ме отпишете от сметката. Отсега нататък не разчитайте на мене. До гуша ми дойде от всичко това. Сам си играйте игрите.

— Страхувам се, че не можете да се откажете — каза Зарниууп. — Невероятностното поле ви държи здраво в прегръдките си. Не можете да избягате.

На лицето му се появи същата усмивка, която Зейфод много искаше да цапардоса и този път наистина я цапардоса.

Форд Префект се втурна на мостика на „Златно сърце“.

— Трилиън! Артър! — развика се той. — Работи! Корабът отново функционира!

Трилиън и Артър спяха на пода.

— Хайде, ставайте де, ние отново се движим, отново летим — каза той, като ги риташе, за да се събудят.

— Здравейте, приятели — забръщолеви компютърът. — Много ми е приятно, че съм пак сред вас, уверявам ви. Искам само да ви кажа, че…

— Я да млъкнеш! — прекъсна го Форд. — Кажи ни къде, по дяволите, се намираме.

— На Фрогстар, Свят В, и ей богу, по-голямо бунище не съм виждал — каза Зейфод, като изтича на мостика. — Здравейте, момчета, сигурно толкова се радвате, че ме виждате, че нямате думи да ми кажете какъв голям симпатяга съм аз.

— Че си какво? — попита Артър сънливо и се надигна от пода, без да разбира какво всъщност става.

— Знам как се чувствате — продължи Зейфод. — Толкова съм велик, че дори и аз си връзвам езика, когато трябва да говоря за себе си. Хей, страшно се радвам, че ви виждам, Трилиън, Форд, Маймунеко. Хей, ъъъ, компютър…

— Здравейте, мистър Бийблброкс, за мене е голяма чест, сър, да…

— Млъкни и ни измъкни оттука, но бързо, много бързо.

— Готово, приятел, къде искаш да отидеш?

— Където и да е, няма значение — извика Зейфод. — Всъщност има! — поправи се той. — Искаме да отидем в най-близкото заведение за обществено хранене!

— Готово — каза компютърът весело и в същия миг една страхотна експлозия разтърси мостика.

Когато Зарниууп с насинено око влезе след около минута-две, той само изгледа четирите облачета дим с любопитство.

Четири безчувствени тела потъваха надолу, влачени от черен въртоп. Съзнанието ги бе напуснало и ледена забрава теглеше телата все по-надолу и по-надолу към дълбините на небитието. Грохотът на тишината ехтеше жалостно край тях. Накрая затънаха в едно мътно, горчиво море от развълнуван пурпур, което бавно ги погълна, завинаги сякаш.

След една цяла вечност морето се оттегли и ги остави да лежат на един студен и твърд бряг — жалки отломки, изхвърлени на брега от вълната на Живота, Вселената и Всичко останало.

Разтърсваха ги студени спазми, от танца на светлинките около тях им прилошаваше. Студеният твърд бряг се люшна и завъртя веднъж и след това се успокои. От него се излъчваше матов блясък — това бе един изключително лъскав, студен и твърд блясък.

Едно неясно зелено нещо ги наблюдаваше с неодобрение.

То се прокашля.

— Добър вечер, мадам, добър вечер, господа — каза то. — Имате ли резервация?

Съзнанието на Форд Префект се върна с такъв трясък, че мозъкът го заболя. Вдигна замаян поглед към неясното зелено нещо.

— Резервация ли? — попита той немощно.

— Да, сър — отговори неясното зелено нещо.

— Нужно ли е човек да има резервация за отвъдното?

Ако е възможно едно неясно зелено нещо да повдигне презрително вежди, неясното зелено нещо стори тъкмо това.

— Отвъдното ли, сър? — попита то.

Артър Дент се мъчеше да се докопа до изплъзващото му се съзнание, така както човек се мъчи да докопа изплъзващото му се парче сапун в банята.

— Това отвъдното ли е? — заекна той.

— Ами струва ми се, че е това — каза Форд Префект, като се опитваше да определи накъде е горе. Подложи на проверка теорията, че отвъдното трябва да се намира в обратната на студения твърд бряг посока, и с мъка се изправи на това, което предполагаше, че са краката му.

— Искам да кажа — добави той, олюлявайки се леко, — че няма начин да сме оцелели след оня взрив, нали?

— Прав си — измърмори Артър. Успял бе да се повдигне на лакти, но от това не се почувства по-добре и отново се свлече долу.

— Да — каза Трилиън, като се надигна, — няма начин.

Откъм пода се чу някакъв глух, дрезгав, гърголещ звук. Това беше Зейфод Бийблброкс, който се опитваше да проговори.

— Аз със сигурност не съм оцелял — каза той задавено. — Аз съвсем си бях заминал. Бум — и край.