Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

В центъра се намира грамадният златист купол — почти пълен глобус — и тъкмо в тази част на Ресторанта преминаха сега Зейфод, Форд, Артър и Трилиън.

Преди тях бяха пристигнали най-малко пет тона блестящи украшения и сега покриваха всички свободни повърхности. Останалите повърхности не бяха свободни, защото вече бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, драгоценни раковини от Сантрагинус, златен варак, мозаични плочи, кожи от гущери и милион други орнаменти и декорации с неустановен произход. Стъклото искреше, среброто лъщеше, златото блестеше, Артър Дент се блещеше.

— Аууу — каза Зейфод. — Тц-тц-тц.

— Невероятно! — промълви Артър. — Какви хора…! Какви неща…!

— Нещата — каза Форд тихо — също са хора.

— Какви хора… — поде отново Артър, — какви… други хора…

— Какви светлини…! — каза Трилиън.

— Какви маси… — каза Артър.

— Какви дрехи…! — каза Трилиън.

Приказват също като рекламни агенти, помисли си сервитьорът.

— „Краят на Вселената“ е много популярен — каза Зейфод, докато се промъкваше несигурно между множеството маси, някои от които бяха от мрамор, други от разкошен ултрамахагон, а трети дори от платина и на всички маси седяха компании от екзотични същества, които бъбреха помежду си и изучаваха листите с менюто.

— Хората обичат да се обличат специално за случая — продължи Зейфод. — Придават му тържественост.

Масите бяха разположени ветрилообразно около централната сцена, където един малък оркестър изпълняваше забавна музика. Според Артър масите бяха най-малко хиляда, а сред тях бяха пръснати люлеещи се палми, съскащи фонтани, причудливи статуи, с една дума, всякакви джунджурии, присъщи за онези ресторанти, за обзавеждането на които са пожалени малко средства, за да се създаде впечатлението, че не са пожалени никакви средства. Артър се огледа, за да види дали някой не прави рекламен филм за телевизията.

Зейфод залитна и се блъсна във Форд, който на свой ред залитна и се блъсна в Зейфод.

— Аууу — каза Зейфод.

— Тц-тц-тц — каза Форд.

— Знаеш ли, моят любим прадядо може да е постегнал малко нашия компютър — каза Зейфод. — Заповядах му да ни откара до най-близкото заведение за обществено хранене, а той ни изпраща на „Края на Вселената“. Напомни ми да бъда добър с него някой ден.

След кратка пауза продължи:

— Хей, знаеш ли, че тази вечер всички са тука. Всички, които бяха нещо.

— Защо „бяха“? — учуди се Артър.

— В „Краят на Вселената“ най-често говорим в минало време — отговори Зейфод, — защото всичко е минало и свършено. Здравейте, момчета — извика той към групичката гигантски игуани. — Как бяхте?

— Онзи там Зейфод Бийблброкс ли е? — една игуана попита друга игуана.

— Да, струва ми се — отговори втората игуана.

— Е, това е вече върхът — каза първата игуана.

— Животът е странно нещо — каза втората игуана

— Какъвто си го направиш, такъв ще е — заключи първата и отново потънаха в мълчание: чакаха да видят най-знаменитото зрелище в цялата Вселена.

— Хей, Зейфод — каза Форд като посегна към ръката му и благодарение на третата чаша Пангалактическн гаргаробластер не улучи. Протегна напред един люлеещ се пръст.

— Ето там седи един стар приятел — каза той — Хотблек Десиато! Виждаш ли мъжа на платинената маса и с платинения костюм?

Зейфод се опита да проследи посоката, в която сочеше Фордовия пръст, но му се зави свят. Накрая го видя.

— А, да — каза той, но след миг се сети кой е всъщност. — Хей — възкликна той, — виж на това се вика супер велик мъж! По-велик и от най-великите! Като изключим мен, разбира се.

— Че кой е той? — попита Трилиън

— Хотблек Десиато! — изненада се Зейфод, — Не го ли знаеш? Не си ли чувала за „Бедствен район“?

— Не — отговори Трилиън, която наистина не бе чувала.

— Най-великата — каза Форд, — най-шумната…

— Най-богатата — добави Зейфод.

— … рок-група в историята на… — опита се да намери точната дума.

— … в самата история — каза Зейфод.

— Не съм — каза Трилиън.

— Как така — каза Зейфод. — ето ни тук, на края на Вселената, а ти още сякаш не си живяла. Къде си била досега?

И той я поведе към масата, където сервитьорът отдавна ги очакваше. Артър ги последва, чувствайки се съвсем загубен и самотен.

Форд отцепи право през тълпата, за да поднови едно старо познанство.

— Хей, ъъъ, Хотблек — извика той, — как си, кво правиш? Страшно се радвам, че те виждам, братче. Вдигаш ли още шум? Изглеждаш много добре, много, ама много дебел и вкиснат. Страшен си!