Дъглас Адамс: Почти безобидна

— Разбирам, че е трудно. Вероятно затова не гледате с добро око на хората, когато ви говорят неща, които ви се струват пълни глупости.

— Да — съгласи се Триша. — Права сте. Съжалявам.

— Няма нищо.

— Между другото, вие сте първият човек, на когото казвам това.

— Чудех се… Омъжена ли сте?

— Хм, не. Трудно е да се познае в наши дни, нали? Но сте права да питате, защото може би това е причината. На няколко пъти бях на крачка да го направя, най-вече защото исках да имам дете, но всички кандидати, в края на краищата, ме питаха защо непрекъснато гледам тъжно над рамото им. Какво да отговоря? По едно време дори си помислих да отида в някоя банка за сперма и да изпробвам късмета си. Да родя нечие дете наслуки.

— Не може сериозно да сте си мислили такова нещо, нали?

Триша се засмя.

— Вероятно не. Така и не отидох и не разбрах дали наистина съм си го мислила. Все едно, не го направих. Такава е историята на моя живот. Никога не направих истинското нещо. Може би затова съм в телевизията. Там нищо не е истинско.

— Извинете, вие ли сте Триша Макмилън?

Триша вдигна изненадано поглед. Зад нея стоеше мъж с униформена шофьорска шапка.

— Да — отговори тя и веднага възвърна самообладанието си.

— Търся ви от около час. В хотела ми казаха, че нямали гост с такова име, но аз се обадих в офиса на мистър Мартин и ми отговориха, че не съм сгрешил и че това е хотелът ви. Попитах пак, но ми отговориха, че не са чували за вас. Накарах ги въпреки това да проверят, но не ви намериха. Най-накрая помолих в офиса да изпратят по факса в колата снимката ви и тръгнах да ви търся по нея.

Той погледна часовника си.

— Може би вече е малко късно. Искате ли все пак да дойдете?

Триша беше като гръмната.

— Мистър Мартин? Говорите за мистър Анди Мартин от Ен Би Си?

— Точно така, мадам. Пробни снимки за US/AM.

Триша скочи на крака. Дори не можеше и да си помисли за всичките съобщения за мистър Макмейнъс и мистър Милър, които бе чула.

— Но трябва да побързаме — каза шофьорът. — Доколкото разбрах, мистър Мартин смята, че може би си струва да опита с британски акцент. Шефът му не иска и да чуе такова нещо. Това е мистър Збинглер, но знам, че тази вечер ще лети до западното крайбрежие, защото трябва да го взема и да го закарам до летището.

— Добре — каза Триша. — Готова съм. Да тръгваме.

— Както кажете, мадам. Голямата лимузина пред входа.

Триша се обърна към Гейл.

— Съжалявам.

— Вървете, вървете. Желая ви късмет, Радвам се, че поговорихме.

Триша посегна, за да извади пари от чантата си.

— По дяволите! — Беше я оставила в стаята си.

— Аз ще платя — успокои я Гейл. — Не се тревожете. Наистина ми беше много интересно.

Триша въздъхна.

— Вижте, наистина съжалявам за тази сутрин и…

— Не говорете за това. Няма нищо. То е само астрология. Безобидна е. Не е свършекът на света.

— Благодаря. — Триша импулсивно я прегърна.

— Взехте ли си всичко необходимо? — попита шофьорът. — Не искате ли да се качите за чантата си или нещо друго?

— Животът ме е научил на едно — отговори тя — Никога да не се връщам за чантата си.

След малко повече от час Триша седеше на едно от двете легла в хотелската си стая. В продължение на няколко минути дори не помръдна. Гледаше втренчено чантата си, която невинно стоеше на другото легло.

В ръката си държеше бележка от Гейл Андрюс, в която пишеше: „Не се разочаровайте прекалено. Позвънете ми, ако искате да поговорим за всичко това. На ваше място утре вечер бих си седяла у дома. Малка почивка. Не, не ми обръщайте внимание и най-вече не се тревожете. Това е само астрология. Не е свършекът на света. Гейл.“

Шофьорът се бе оказал дяволски прав. Всъщност изглеждаше, че той знаеше повече за организацията от всеки друг. Мартин искаше, Збинглер — не. Тя бе получила своя шанс да докаже, че първият е прав и го бе проиграла.

Е, добре. Е, добре.

Време е да си върви у дома. Време е да се обади на летището и да провери дали все още може да хване полета за Лондон тази вечер. Посегна към дебелия телефонен указател.

О! Всяко нещо по реда си.

Тя остави указателя, взе чантата си и я занесе в банята. Сложи я на тоалетката и извади отвътре малката пластмасова кутийка, в която бяха контактните лещи, без които не можеше да чете добре нито сценарий, нито от екрана за автоматично подаване на реплики.

Когато поставяше малките пластмасови полусфери в очите си, си помисли, че ако животът я е научил на нещо, то е следното — има случаи, когато не трябва да се връщаш за чантата си, и други, когато трябва. Сега оставаше да я научи как да различава едните от другите.