Дъглас Адамс - Почти безобидна

Помисли си, че да се опитваш да живееш по предварително начертан план е като да се опитваш да купиш съставките за някоя рецепта от супермаркет. Вземаш една от онези колички, които никога не вървят в посоката, в която ги буташ, и в крайна сметка купуваш нещо съвсем друго. И какво правиш с него? Какво правиш с рецептата? Триша не знаеше.

Както и да е, тази вечер на моравата й се приземи космически кораб.

Тя проследи движението му откъм Хенли най-напред с леко любопитство — зачуди се какви ли са тези светлини. Понеже не живееше на милион мили от летище Хийтроу, бе обикнала да вижда светлини в небето. Само че не толкова късно вечер и не толкова ниско, което всъщност събуди любопитството й.

Когато нещото започна да се приближава още повече, любопитството й се превърна в удивление.

„Хъммм“ — помисли си тя, което бе най-бързата мисъл, която можеше да мине през ума й. Все още се чувстваше замаяна от полета и не можеше да свикне с часовата разлика. Съобщенията, които една част от мозъка й изпращаше към другата, не пристигаха навреме и на истинското си местоназначение. Излезе от кухнята, където си правеше кафе, и отиде да отвори задната врата, към градината. Пое дълбоко свежия вечерен въздух, прекрачи прага и погледна нагоре. Нещо с размерите на каравана за къмпинг бе увиснало на стотина фута над моравата.

Наистина беше там. Висеше. Почти безшумно.

Нещо дълбоко в нея се раздвижи.

Ръцете й се отпуснаха надолу. Не обърна внимание на врялото кафе, което се разля по крака й. Бе престанала да диша, докато сантиметър по сантиметър корабът се спускаше надолу. Светлините му хвърляха игриви отблясъци по тревата, сякаш я опипваха. Докоснаха и Триша.

Струваше й се невероятно отново да й бъде предоставен шанс. Дали я бе открил? Дали се бе върнал?

Корабът продължи да се спуска, докато не докосна безшумно земята. Като че ли не беше съвсем като онзи, който бе видяла да заминава преди всичките тези години, но си помисли, че трудно би могла да съди за истинската му форма само по бляскащите в небето светлини.

Тишина.

След това „клик“ и „хъм“.

После пак „клик“ и „хъм“. Клик, хъм, клик, хъм.

Отвори се врата и светлина обля моравата пред нея.

Триша чакаше развълнувана.

В светлината се очерта силует, после още един и още един.

Едни големи очи премигнаха бавно, точно срещу нея.

— Макмилън? — най-накрая се чу странен, тънък глас, който едва произнасяше сричките. — Триша Макмилън. Мис Триша Макмилън?

— Да — отвърна Триша едва чуто.

— Наблюдавахме ви.

— Н… наблюдавахте? Мен?

— Да.

Оглеждаха я в продължение на няколко минути. Големите им очи се плъзгаха бавно нагоре-надолу по тялото й.

— Реално изглеждате по-малка — най-накрая отбеляза един от тях.

— Какво? — попита Триша.

— Да.

— Аз… не мога да разбера… — Естествено тя не бе очаквала нищо такова, но дори и за нещо неочаквано събитията не се развиваха според очакванията й.

— Вие… Зейфод ли ви изпраща?

Този въпрос изглежда малко притесни трите фигури. Те заговориха помежду си на някакъв забързан език и след това пак се обърнаха към нея.

— Не смятаме. Доколкото ни е известно, не — каза единият.

— Къде е Зейфод? — попита другият и вдигна поглед към нощното небе.

— Н… не знам — отвърна Триша безпомощно.

— Далеч ли е оттук? В каква посока? Ние не знаем.

Даде си сметка с помръкнало сърце, че нямат представа за кого им говори. И дори за какво им говори. Тя също нямаше представа за какво говорят те. Прогони надеждите си и бързо включи ума си на скорост. Нямаше смисъл да се разочарова. Трябваше да осъзнае факта, че е попаднала на журналистическата сензация на века. Какво да направи? Да влезе в къщи, за да вземе видеокамерата? А когато се върне те щяха ли да са още там? По въпроса за стратегията се чувстваше напълно объркана. „Карай ги да говорят — помисли си, — ще решиш по-късно.“

— Наблюдавали сте… мен?

— Всички вас. Всички на вашата планета. Телевизия, радио, Телекомуникации, компютри. Видеокамери за охрана, складове.

— Какво?

— Паркинги. Всичко. Наблюдаваме всичко.

Триша се втренчи в тях.

— Това трябва да е много отегчително — успя да изломоти тя.

— Да.

— Тогава защо…

— Освен…

— Да? Освен какво?

— Телевизионните състезания. Много обичаме телевизионни състезания.

Последва ужасно дълга пауза, през която Триша гледаше пришълците, а те гледаха нея.

— Трябва да взема нещо от вътре — каза тя решително. — Ето какво. Искате ли, или поне някой от вас, да влезете в къщата с мен и да хвърлите едно око?