Дъглас Адамс: Почти безобидна

Нещастна?

Чувстваше се напълно объркана. Дали пък този Уди Алън не се опитваше да се свърже с нея под чуждо име? Телефонът започваше с 212. Значи бе някъде в Ню Йорк. Който също бе нещастен. Е, това донякъде стесняваше кръга на възможностите, нали?

Тя се върна на рецепцията.

— Имам проблем със съобщението, което току-що ми дадохте — каза тя. — Непозната особа се е опитала да се свърже с мен и пише, че е нещастна.

Служителят намръщено се вгледа в листа.

— Познавате ли тази жена?

— Не — отговори Триша.

— Хм — въздъхна служителят. — Изглежда нещо я е разстроило.

— Да — съгласи се Триша.

— Има и име. Гейл Андрюс. Познавате ли някого с такова име?

— Не — отвърна Триша.

— Някаква идея за какво би могла да е нещастна?

— Никаква.

— А позвънихте ли на номера? Тук е записан телефонен номер.

— Не — отвърна Триша. — Току-що ми дадохте бележката. Опитвам се да получа малко повече информация, преди да се обадя. Може ли да поговоря с този, който е приел съобщението?

— Хъм — каза служителят, — Не мисля, че тук имаме някой на име Гейл Андрюс.

— Давам си сметка за това — отвърна Триша. — Просто исках…

— Аз съм Гейл Андрюс.

Гласът се чу някъде зад гърба й. Тя се обърна.

— Извинете?

— Аз съм Гейл Андрюс. Тази сутрин ме интервюирахте.

— О… О, Боже! Да, разбира се — промърмори Трита малко смутено.

— Оставих ви бележка преди няколко часа. Не ми се обадихте, така че реших да дойда. Не исках да ви изпусна.

— Да, да… Да, разбира се — отвърна Триша, която усилено се мъчеше да се ориентира в положението.

— Това не е моя работа — намеси се служителят, за когото положението не означаваше каквото и да било. — Все още ли искате да ви свържа с този номер?

— Не, няма нужда, благодаря — отвърна Триша. — Ще се справя сама.

— Мога да позвъня в стаята, ако това ще ви помогне някак — продължи служителят и отново се вгледа в бележката.

— Не, не е необходимо, благодаря — спря го Триша. — Това е номерът на моята стая. Бележката беше за мен. Мисля, че сега всичко се изясни.

— Тогава ви желая приятен ден.

Триша не държеше кой знае колко денят й да е приятен. Предпочиташе да има работа.

Не желаеше да разговаря и с Гейл Андрюс. Принципите й по отношение на сближаването с християните бяха непоклатими. Колегите й наричаха интервюираните от нея обекти „християни“ и често се кръстеха, когато виждаха някой от тях да влиза нищо неподозиращ в студиото при нея, особено когато тя се усмихваше топло и показваше блестящите си зъби.

Сега се усмихна ледено, чудейки се какво да прави.

Гейл Андрюс бе добре поддържана жена на около четиридесет и пет. Облеклото й — от свободно падащата разновидност — се намираше в границите, очертани от скъпоструващия изискан вкус. Бе астроложка, при това известна, и, ако можеше да се вярва на слуховете — влиятелна. Говореше се, че е оказвала давление върху някои от решенията на покойния президент Хъдсън — от това, каква сметана да яде в определен ден от седмицата до това, дали да бомбардира Дамаск.

Триша я измъчи повече от донякъде. Не по въпроса дали наистина приказките за президента са верни или не. Това вече бе изтъркана плоча. На времето мис Андрюс бе отрекла да му е давала каквито и да било съвети, освен по лични, духовни и диетични въпроси, сред които очевидно не влизаше бомбардирането на Дамаск. (НИЩО ЛИЧНО, ДАМАСК — тръбяха таблоидите тогава.)

Не, Триша бе задълбала в елегантната малка тема за същността на астрологията въобще. Мис Андрюс не бе съвсем подготвена за това. Триша, на свой ред, не бе готова за среща-реванш във фоайето на хотела. Какво да прави?

— Мога да ви почакам в бара, ако ви трябват няколко минути — каза Гейл Андрюс. — Но искам да поговоря с вас на всяка цена, а довечера заминавам.

Изглеждаше по-скоро разтревожена, не ядосана или раздразнена.

— Добре — съгласи се Триша. — Ще сляза след десет минути.

Качи се в стаята си. Освен всичко останало тя нямаше никакво доверие в способността на онзи тип от рецепцията да се справя със сложни проблеми от рода на предаването и получаването на съобщения, така че искаше да провери сама дали не са мушнали нещо под вратата й. Ако някой наистина искаше да й предаде нещо, би предпочел да избегне услугите на рецепцията. Нямаше нищо.

Но сигналната лампа на телефона светеше. Триша натисна бутона и чу гласа на телефонистката.

— За вас има съобщение от Гери Андрес.

— Да? — Името не й бе познато. — Какво е то?