Дъглас Адамс: Почти безобидна

Триша бе пропуснала само една възможност. Сега вече не трепереше толкова, когато мислеше за това. Смяташе, че то е онази част от нея, която е мъртва.

В Ен Би Си имаха нужда от нова водеща. Мо Минети щеше да напусне сутрешното предаване „US/AM“, за да роди бебе. Бяха й предложили фантастична сума, за да го роди на екрана, но най-неочаквано тя бе отказала в името на добрия вкус и правото на личен живот. Цели екипи от адвокати на компанията се заровиха в договорите й, за да установят дали тези причини са юридически оправдани, и най-накрая се видяха принудени да я освободят „със съжаление“. За тях това беше особено вбесяващо, защото изразът „със съжаление“ не бе най-точния в случая.

Говореше се, че може би, само „може би“, един британски акцент би бил подходящ. Останалото — косата, тенът на кожата и блясъкът на зъбите — трябваше да отговарят на американските телевизионни стандарти. Много британски акценти благодаряха на майките си от сцената за получените „Оскари“, много британски акценти пееха на Бродуей, британски акценти с перуки събираха необикновено голяма публика в „Театъра на шедьоврите“, британски акценти разказваха смешки, които никой не разбираше, но хората реагираха само на гласовете, така че може би сега бе моментът да се опита. Може би. Британски акцент в „US/AM“. Е, по дяволите.

Това беше причината Триша да е тук. Затова любовта й към Ню Йорк бе голям ход в кариерата й.

Разбира се, официално обявената причина бе друга. Телевизионната компания в Англия едва ли щеше да й отпусне пари за самолетен билет и хотел, за да тръгне да си търси работа в Манхатън. Тъй като заплатата й там би била поне десет пъти по-голяма, щяха да предположат, че сама ще поеме тези разноски. Не, тя измисли история, претекст, запази в тайна истинските си намерения и в края на краищата й дадоха сумата. Билетът, разбира се, бе туристическа класа, но хората познаваха лицето й и с няколко усмивки тя успя да постигне повече. Следващите уместни ходове й осигуриха приятна стая в „Брентуд“ — сега все още бе там и се чудеше какво да прави оттук нататък.

Дочутото на улицата е едно, а да осъществиш нужния контакт — съвсем друго. Разполагаше с едно-две имена, с един-два телефонни номера, но всички я съветваха да чака неопределено време и тя отново се оказа в началото на пистата. Пусна пипала, остави няколко бележки, но никой не я потърси. Работата, за която официално бе дошла, успя да свърши за една сутрин. Работата, към която се стремеше, примамливо блещукаше на непостижимия хоризонт.

По дяволите.

Хвана такси от киното и се върна в „Брентуд“. Колата не можа да се приближи достатъчно до тротоара, защото една голяма лимузина бе заела цялото място и Триша трябваше да се промуши покрай нея. Измъкна се от зловонния въздух на улицата и се вмъкна в благословения хлад на фоайето. Финият памук на блузата лепнеше като кал по кожата й. Имаше чувството, че е купила косата си от някакъв панаир, завързана за пръчка. На рецепцията попита дали няма някакво съобщение за нея и мрачно зачака да й кажат, че няма. Имаше.

О!

Добре.

Беше станало. Отиде на кино с единствената цел да накара телефона да зазвъни. Не можеше да понася да седи и да чака в хотелската стая.

Зачуди се. Дали да отвори плика още тук, долу? Дрехите й причиняваха сърбеж и тя копнееше да ги свали и да се изтегне на леглото. Бе пуснала климатичната инсталация на най-ниската възможна температура и на най-силната възможна вентилация. Сега повече от всичко на света искаше да настръхне. След това горещ душ, после студен, после лежане върху кърпата на леглото и постепенно изсъхване на климатична инсталация. После четене на съобщението. Може би още едно настръхване. Може би… какво ли не.

Не. Повече от всичко на тази земя тя искаше да работи в американска телевизионна компания с десет пъти по-голяма заплата от досегашната. Повече от всичко на тази земя. Това, което искаше повече от всичко друго въобще, вече не беше възможно.

Тя седна на стола във фоайето, под някаква палма, и отвори малкия плик с прозрачно прозорче.

„Моля обадете се — пишеше вътре. — Нещастна.“ — Имаше и телефонен номер: „Гейл Андрюс.“ Гейл Андрюс.

Не очакваше това име. То я завари неподготвена. Струваше й се познато, но не можеше веднага да каже защо. Дали не беше секретарката на Анди Мартин? Асистентката на Хилъри Вест? Мартин и Вест бяха двете имена, с които се бе свързала, или поне се бе опитала да се свърже, в Ен Би Си. А какво означаваше „Нещастна“?