Дъглас Адамс: Почти безобидна

Освен това трябваше да съживи екипажа.

Имаше и още един проблем. Докато екипажът бе в хибернация умовете на всичките негови членове, тяхната памет, самоличност, тяхното разбиране за сполетялото ги бяха прехвърлени за съхранение в централния модул на кораба. Сега нямаше да имат никаква представа кои са, къде са и какво правят там. Е, добре.

Малко преди да се изключи окончателно, централният модул разбра, че и двигателите започват да замират.

Корабът и съживеният, объркан екипаж се оказаха под контрола на помощните автоматични системи, които гледаха да кацнат някъде, където можеше да се кацне, — да наблюдават всичко, което можеше да се наблюдава.

Що се отнася до намирането на място за кацане те не се справиха много добре. Планетата, която откриха, се оказа толкова отчайващо студена и самотна, толкова ужасно далече от слънцето, което трябваше да я топли, че се наложи да пуснат в действие цялото оборудване за формиране на околна среда и всички животоспасяващи системи, за да превърнат поне част от нея в обитаема. По-близо имаше и по-добри планети, но стратегоматът бе блокирал в режим „Спотайване“ и бе избрал най-далечния и небиещ на очи вариант. И нещо повече — никой не можеше да му противоречи, освен Главния стратег, но тъй като всички членове на екипажа бяха изгубили умовете си, никой не знаеше кой е Главният стратег, а дори и да го откриеха, нямаха представа как би могъл да противоречи на корабния стратегомат.

Що се отнася до намирането на нещо за наблюдаване, попаднаха на златна жила.

Едно от удивителните неща, свързани с живота, са местата, на които той е готов да изтърпи да живее. Може по някакъв начин да се захване навсякъде — било то в упойващите морета на Сантрагинус V, в които рибата сякаш пет пари не дава в каква налудничава посока плува, или пък сред огнените бури на Фрастра, където, както говорят, животът започва при 40 000 градуса, или пък просто да се зарови в дебелото черво на някой плъх заради чистото и неподправено удоволствие. Все едно, животът намира начин да се установи някъде.

Дори може да живее в Ню Йорк, макар че е трудно да се разбере защо. През зимата температурата пада доста под законния минимум или по-скоро би го правила, ако някой бе проявил достатъчно разум, за да определи законен минимум. Последния път, когато някой се сети да изготви списък на първите сто характерни особености на нюйоркчаните, здравият разум се оказа едва на 79-о място.

През лятото жегата е непоносима. Едно е да си форма на живот, която процъфтява в горещината и намира температурите в обхвата между 40 000 и 40 004 градуса за много приятни, а съвсем друго да си животно, което трябва да се увива в други животни, когато планетата му е в една точка от орбитата си, а след това, половин орбита по-късно, да открие, че кожата му става на мехури.

Пролетта се надценява. Много от жителите на Ню Йорк са готови да приказват без мярка за удоволствията на пролетта, но ако разбираха нещо от тях, щяха да знаят поне за още пет хиляди деветстотин осемдесет и три по-добри места, където да я прекарат, при това на същата географска ширина.

Обаче есента е най-лошото нещо. Малко неща са по-лоши от есента в Ню Йорк. Някои от създанията, които живеят в дебелото черво на плъха, могат и да възразят, но срещу повечето от тях също може сериозно да се възрази, така че мнението им може да остане без внимание. Когато в Ню Йорк е есен наоколо се носи воня, сякаш някой пържи козли, а ако ти се прииска да дишаш, най-добрият начин е да отвориш нечий прозорец и да мушнеш главата си в сградата.

Триша Макмилън обичаше Ню Йорк. Тя си повтаряше това непрекъснато. Ъпър Уест Сайд. Аха! Мид Таун. Ей, страхотни магазинчета! Сохо. Ийст Вилидж. Дрехи. Книги. Италианци. Охо! Филми. Също „охо“. Триша току-що бе гледала новия филм на Уди Алън, който разказваше за терзанията на един невротик в Ню Йорк. Той беше направил още няколко филма, занимаващи се със същата тема, и Триша се чудеше дали този човек някога се е замислял над възможността да се премести в друг град, но й бяха казали, че не иска и да чуе за такова нещо. Значи ще има още филми, предположи тя.

Триша обичаше Ню Йорк, защото това бе добър ход в кариерата й. Бе добър ход и с пазаруването, и с кухнята, не бе добър ход с такситата или с качеството на уличната настилка, но определено в кариерата й той се нареждаше сред най-добрите. Беше телевизионна журналистка, а в Ню Йорк е закотвена по-голямата част от световната телевизия. Досега Триша бе закотвена предимно в Англия — местни новини, сутрешни новини, ранни вечерни новини. Ако езикът позволяваше, биха я нарекли „бързо изгряваща журналистка“, но… но това е телевизия, какво значение има? Тя беше бързо изгряваща журналистка. Разполагаше с всичко необходимо — великолепна коса, задълбочено схващане за ролята на стратегическия блясък на устните. достатъчно интелигентност, за да разбира света, и мъничко скрита вътрешна смърт, което означаваше, че не й пука. Всички поне веднъж през живота си получават своя шанс, когато пред тях се разкриват големи възможности. Ако се случи така, че пропуснеш тази, която те интересува, след това всичко ти се струва неземно лесно.