Дъглас Адамс - Почти безобидна

Тринадесет.

Разбра, че е на тринадесетия етаж, защото прозорците бяха затъмнени. Чувстваше се ужасно разстроен. Беше си купил тези обувки на някаква абсурдна цена от един магазин в Ню Йорк и в резултат на това бе написал цяло есе, посветено на радостта да носиш нещо такова. И всичко това бе окастрено, за да остане само: „Почти безобидна.“ По дяволите!

Едната обувка бе загубена. Той отметна глава назад и се вгледа в небето.

Това нямаше да е такава трагедия, ако въпросната планета не бе разрушена. Сега вече нямаше откъде да си купи нов чифт.

Наистина, в безкрайното разширение на вероятностите съществуваха почти неограничен брой копия на планетата Земя, но ако се замислиш, едва ли си струваше да се ровиш в многоизмерното пространство/време само за да си купиш нов чифт хубави обувки.

Въздъхна.

Е, добре. Трябваше да се възползва от положението, доколкото бе възможно. Поне бе останал жив. Засега.

Кацнал на широкия един фут перваз тринадесет етажа над земята, той се замисли дали всичко това си струваше една хубава обувка.

Вторачи се замаяно през затъмненото стъкло. Помещението отзад бе тъмно и тихо като гробница.

Не. Тази мисъл бе нелепа. Бе присъствал на великолепни празненства в гробница.

Долавяше ли някакво движение? Не беше съвсем сигурен. Струваше му се, че вижда някакъв странен пляскащ с крила силует. Може би заради кръвта, стичаща се върху миглите му. Изтри я. Как му се искаше да има някъде своя ферма, да гледа овце! Още веднъж напрегна взор към прозореца, за да се опита да разбере какъв е този силует, но имаше чувството — толкова обичайно за днешната вселена — че гледа някаква оптическа илюзия и че очите му си правят глупашки шегички с него.

Наистина ли вътре имаше птица? Това ли наистина бяха скрили зад затъмнените ракетоустойчиви стъкла на недостъпния тринадесети етаж? Нечий птичарник? Нещо вътре размахваше крила, но то не приличаше толкова на птица, колкото на птицеподобна дупка в пространството.

Затвори очи, което и без това му се искаше да направи. Замисли се как да постъпи. Да скочи? Да се изкачи? Не смяташе, че има начин да влезе вътре. Наистина, ракетоустойчивото стъкло в кабинета на Ванн Харл не би издържало на реална ракетна атака, но пък изстрелът бе произведен от много близо и при това отвътре — нещо, което инженерите едва ли са имали предвид, когато са го създавали. Което далеч не означаваше, че би могъл да увие юмрука си с пешкира и да го счупи. Но какво от това? Въпреки всичко опита и само го заболя ръката. Добре, че мястото не позволяваше да замахне по-силно, защото можеше да се удари много лошо. Сградата беше укрепена сериозно при пълното й възстановяване след нападението на Фрогстар и по всяка вероятност бе най-тежко бронираната издателска компания в целия бранш, но все пак, мислеше Форд, не можеше нещо, измислено от корпоративен управителен съвет, да няма слабости. Вече бе открил една. Инженерите, създали стъклата, не бяха предвидили ракетни удари отвътре.

Тогава въпросът беше следният: какво не биха очаквали инженерите да направи човек, застанал на перваза отвън.

Преди да намери отговора, Форд доста поизмъчи мозъка си.

Най-напред изобщо не биха очаквали той да попадне там. Само пълен идиот би кацнал на перваза като него, така че вече водеше с едно на нула. Една често срещана грешка, която се допуска при конструирането на абсолютно глупакоустойчива апаратура, е подценяването на изобретателността на пълните глупаци.

Форд извади новата си кредитна карта, мушна я в процепа между прозореца и рамката и направи нещо, с което една ракета не би се справила — раздвижи картата нагоре-надолу. Намери езичето на ключалката и го натисна. Отвори леко прозореца и едва не падна долу от смях, без да спира да благодари при това на Великите вентилационни и телефонни бунтове от SrDt 3453.

Великите вентилационни и телефонни бунтове от SrDt 3453 бяха започнали от горещия въздух. Разбира се, проблемът с горещия въздух трябваше да се решава от вентилацията и тя се справяше сравнително добре, докато някой не измисли климатичните инсталации, които се справяха още по-шумно.

Всичко беше много хубаво и удобно, стига да можеш да издържаш на шума и влагата. И продължи, докато някой друг не изобрети нещо още по-секси и елегантно от климатичната инсталация — то се наричаше „интегрален климатичен контрол“.

Ето това вече беше нещо.

Разликата между новото и обикновената климатична инсталация се състоеше в това, че новото предизвикваше трепет с цената си и се нуждаеше от огромно количество измервателна и регулираща техника, която във всеки момент знаеше далеч по-добре от хората какъв въздух искат да дишат.