Дъглас Адамс - Почти безобидна

Почти бе решил да се остави да падне до долу. Ще им покаже знака „виктория“.

Сега минаваше покрай седемнадесетия етаж, където бе отделът по маркетинг. Шайка мошеници, спорещи за това какъв да бъде цветът на Пътеводителя и непрекъснато демонстриращи невероятната си способност да проявяват мъдрост, след като лошото се случи. Ако някой от тях бе решил в момента, да погледне през прозореца, щеше да види как пада и им показва „виктория“ с две ръце.

Шестнадесети етаж. Заместник главните редактори. Копелета! Как можеха да обяснят орязаната му кореспонденция? Резултатите от петнадесет години изследователска работа на една-единствена планета, които те бяха свели само до две думи: „Почти безобидна.“ И на тях „виктория“!

Петнадесети етаж. „Логистична администрация“, каквото и да означаваше това. Всичките тези типове имаха големи коли. „Ето какво означава“ — мислеше Форд горчиво.

Четиринадесети етаж „Личен състав.“ Подозираше, че именно те са измислили петнадесетгодишното му заточение, докато Пътеводителят се изроди в корпоративния монилит (или по-скоро дуолит — не трябваше да се забравят адвокатите), който беше сега.

Тринадесет етаж. „Изследвания и развитие“.

Чакай малко.

Тринадесети етаж.

Налагаше се да разсъждава доста бързо, тъй като ситуацията беше напрегната.

Изведнъж си спомни асансьора и светлинното табло с етажите, На него нямаше тринадесети етаж. Не беше обърнал особено внимание, защото бе прекарал петнадесет години на планетата Земя, чиито жители имаха суеверен страх от това число и бе влизал в сгради, в които етажите се номерираха без него. Само че тук нямаше причина да става същото.

Прозорците на тринадесетия етаж — забеляза го много добре, докато прелиташе край тях — бяха затъмнени.

Какво ставаше там вътре? Започна да си припомня всичко, което му бе казал Харл. Един нов многоизмерен Пътеводител, разпръснат в безброй много вселени. Тогава това му бе заприличало на безумна безсмислица, сътворена от отдела по маркетинг с помощта на счетоводителите. Но ако идеята беше реалност, щеше да е много по-опасна от това. Истина ли беше? Какво се вършеше зад затъмнените стъкла на недостъпния тринадесети етаж?

Форд почувства, че у него се надига любопитство и едновременно с него — паника. Това бяха единствените надигащи се неща — във всяко друго отношение той падаше, при това много бързо. Наистина беше крайно време да започне да се чуди как да се измъкне от тази ситуация жив.

Погледна надолу. На стотина фута под краката му се разхождаха хора и някои от тях вече надигаха глави в очакване. Разчистваха място за него. Дори временно прекратяваха игрите си.

Не би искал да ги разочарова, но на около два фута под него, не бе забелязал това по-рано, се намираше Колин. Роботът очевидно с радост го придружаваше, в очакване на решението му какво ще прави.

— Колин! — изрева Форд.

Колин не реагира. Форд изтръпна. След което си даде сметка, че не е казал на робота как се казва.

— Ела тук! — изрева пак.

Колин го изчака и се изравни с него. Падането явно много му харесваше и се надяваше да е така и за Форд.

Светът на робота изведнъж потъмня, защото пешкирът отново го обгърна. Изведнъж му стана много, много тежко. Новото предизвикателство го изпълваше с вълнение и радост. Просто не беше сигурен дали ще успее да се справи — това бе всичко.

Пешкирът бе метнат върху Колин, Форд висеше за него, уловен за краищата му. Някои други стопаджии бяха намерили за уместно да променят своите пешкири по доста екзотичен начин, вплитайки в тъканта им странни езотерични инструменти и пособия, и дори компютърна техника. Форд бе пурист. Обичаше нещата да бъдат прости. Носеше обикновен пешкир от обикновен магазин за домашни потреби. Дори сините и розовите му цветя все още си личаха, въпреки множеството му опити да ги избели и заличи. В него бяха вплетени няколко проводника, малка гъвкава пръчка за писане, единият му ъгъл бе напоен с хранителни вещества — така че да може да го смуче при непредвидени обстоятелства, но иначе си беше напълно нормален пешкир, с който можеш да си избършеш лицето.

Единственото подобрение, което бе направил по съвета на свой приятел, бе да заздрави шевовете по ръбовете.

Сега се бе вкопчил в тях като маниак.

Все още падаха, но вече по-бавно.

— Нагоре, Колин! — крещеше Форд. Нищо.

— Името ти — продължи да крещи той — е Колин. Така че като кажа „Нагоре, Колин“, искам да се издигнеш нагоре, ясно ли е? Нагоре, Колин!