Дъглас Адамс - Почти безобидна

Нищо. Или по-скоро приглушен стон някъде изпод пешкира над главата му. Форд се притесни. Сега се спускаха много бавно, но притеснението му идеше от вида на хората, които се бяха събрали долу. Приятелски настроените, забавляващи се местни жители, се бяха разпръснали и на тяхно място — сякаш от въздуха — се появяваха едри, набити същества с цвят на олово, бичи вратове и ракетохвъргачки. Въздухът — както галактическите пътешественици знаят много добре — обикновено просто гъмжи от многоизмерни сложни струпвания.

— Нагоре! — изрева Форд отново. — Нагоре, Колин! Нагоре!

Колин се напрягаше и стенеше. Сега вече висяха почти неподвижно във въздуха.

— Нагоре.

Онези го чакаха.

— Нагоре, нагоре, нагоре!

Един от оловните типове се готвеше да изстреля ракета по него. Форд не можеше да повярва на очите си. Висеше на пешкира си във въздуха, а някакъв главорез щеше да стреля по него с ракета. Нещата, които можеше да измисли, вече бяха на привършване и започваше сериозно да се тревожи.

При подобни изпитания обикновено разчиташе на съветите на Пътеводителя, колкото и вбесяващи и многословни да бяха, но сега моментът очевидно не бе подходящ, за да бърка в джоба си. А и Пътеводителят вече не му се струваше приятел, а източник на опасност. Та той висеше не другаде, а пред неговите офиси и животът му бе застрашен от типовете, които сега изглежда бяха негови собственици. Какво бе станало с мечтите, които смътно си спомняше, че е хранил на времето, на атола Буенели? Трябваше да оставят нещата такива, каквито са. Трябваше да си останат там. На плажа. С хубавите жени. Да се хранят с риба. Трябваше да се досети, че нещата не отиват на добре още когато започнаха да окачват рояли над басейна с морски чудовища в атриума. Чувстваше се похабен и нещастен. Пръстите му горяха от болка. А глезенът не преставаше да го боли.

„О, благодаря ти, глезен — мислеше той с горчивина. — Благодаря ти, че ме занимаваш с проблемите си във време като това. Предполагам, че би искал да те потопя в приятно топла вода, за да се почувстваш по-добре, нали? Или поне да…“

Хрумна му една идея.

Бронираният тип бе поставил ракетохвъргачката на рамото си. Ракетата по всяка вероятност бе конструирана така, че да улучва всичко, което се изпречи на пътя й и се движи. Форд се помъчи да не се поти, защото чувстваше как пешкирът се изплъзва от ръцете му.

С пръстите на здравия си крак се опита да събуе другата си обувка.

— Изкачи се нагоре, дяволите да те вземат! — мърмореше той безпомощно на Колин, който се напрягаше жизнерадостно, но не беше в състояние да се издигне. Форд успя да освободи петата на обувката си.

Опитваше се да прецени точния момент, но беше безсмислено. Просто трябваше да го направи. Имаше една-единствена възможност и трябваше да я използва. Сега обувката му висеше само на пръстите. Изкълченият му глезен се чувстваше малко по-добре. Е, това поне не е лошо, нали?

Със здравия си крак ритна тока на обувката и тя полетя надолу. Половин секунда по-късно ракетата излетя от дулото на оръжието, засече летящата обувка и се насочи към нея. Улучи я и се взриви с чувство на удовлетворение и задоволство.

Това стана на около петнадесет фута от земята.

Основната част от взривната вълна се оказа насочена надолу. Там, на елегантния градски площад, чиито тераси бяха покрити с големи плочи от лъскав камък, добити в древните алабастрови кариери на Зенталкуабула, където само преди секунда стоеше взводът въоръжени с ракетохвъргачки служители на Инфинидим Ентърпрайзис, сега се виждаше нещо като яма с разхвърляни по дъното й грозни остатъци.

Вълната топъл въздух от експлозията блъсна Форд и Колин и ги запрати към небето. Форд отчаяно се опита да се задържи за пешкира, но не успя. Превъртя се безпомощно, достигна най-високата точка на летежа си спря за миг и започна да пада. Полетя надолу, надолу, надолу, докато изведнъж не се удари в Колин, който все още се издигаше.

Вкопчи се отчаяно в малкия сферичен робот, който рязко се завъртя и полетя с бясна скорост към сградата, мъчейки се възторжено да се овладее и да забави движението си.

Двамата продължиха да се премятат във въздуха още известно време. Светът се завъртя като въртележка около главата на Форд и тогава изведнъж всичко спря.

Замаян осъзна, че е кацнал на един перваз. Пешкирът падна край него, той протегна ръка и го улови.

Колин висеше съвсем близо до главата му. Форд се огледа наоколо. Беше зашеметен, насинен и останал без дъх. Течеше му кръв. Первазът бе широк само един фут и никак не бе безопасно да стои там, тринадесет етажа над земята.