Дъглас Адамс - Почти безобидна

Намираше се в четириизмерен топологичен модел на финансовите системи на Пътеводителя, а някой или нещо много скоро щеше да пожелае да научи защо.

Не се наложи да чака дълго.

През виртуалното пространство към него се спусна ято зли същества със стоманени очи, с остри малки глави и с мустачки като нарисувани с молив. Със сърдити викове започнаха да го питат кой е, какво прави там, какви са пълномощията му, какви са пълномощията на този, който го е упълномощил, колко е дълга вътрешната част на крака му и така нататък. Лазерни лъчи заблестяха по него, сякаш беше пакет бисквити на изхода на някой супермаркет. По-тежките лазерни оръжия, поне за момента, стояха неизползвани. Фактът, че всичко това се случваше във виртуалното пространство, оставаше без значение. Да те убият виртуално с виртуален лазер във виртуално пространство е също така ефективно, както да те убият и наистина, защото ще бъдеш точно толкова мъртъв, колкото си мислиш, че си.

Докато осветяваха отпечатъците от пръстите му, ретината на очите му, докато изучаваха фоликулите на местата, където беше опадала косата му, съществата ставаха все по-неспокойни. Това, което виждаха, никак не им харесваше. Писукането и кряскането на лични и нахални въпроси ставаше все по-непоносимо. Един малък хирургически скалпел вече се протягаше към кожата на тила му, когато Форд задържа дъха си, прошепна молитва, извади картата на Ванн Харл от джоба си и я размаха пред очите им.

В миг всички лазерни лъчи се насочиха към нея, заплъзгаха се напред-назад по повърхността й, оглеждайки и анализирайки всяка молекула.

Тогава, също така внезапно, шумотевицата секна.

Цялото ято малки виртуални инспектори застина в страхопочитание.

— Радваме се да ви видим, мистър Харл — казаха те едновременно. — Можем ли да направим нещо за вас?

Форд се усмихна бавно и злобно.

— Знаете ли — каза им той, — мисля, че да.

След пет минути вече бе навън.

Около тридесет секунди, за да свърши работата, и три минути и тридесет секунди, за да заличи следите. Във виртуалната структура повече или по-малко би могъл да направи всичко, което си поиска. Би могъл да прехвърли собствеността върху цялата организация на свое име, но се съмняваше, че това ще остане незабелязано. А и не го искаше. То щеше да означава отговорност, работа до късно вечер в кабинет, да не говорим за тежкото, продължително следствие за измама и немалкото време в затвора. Искаше нещо, което никой, освен компютър, не би могъл да забележи. То му отне тридесет секунди.

Останалите три минути и тридесет секунди отидоха, за да програмира компютъра да не забелязва, че е забелязал каквото и да било.

Той трябваше да иска да не знае какво е намислил Форд. После спокойно можеше да го остави сам да търси начини да се спасява от новопостъпилата информация. Това беше техника на програмиране, разработена по метода на реверсивното инженерство на базата на психомозъчния блок, който неизменно се развива у иначе напълно нормални хора, след като ги изберат на висок политически пост.

Минутата отиде, за да открие, че компютърът вече има такъв блок. Голям.

Никога не би го открил, ако сам не бе създал нещо подобно. Натъкна се на цяла поредица гладки и правдоподобни процедури за отричане и подпроцедури за отвличане на вниманието точно там, където смяташе да инсталира своите. Разбира се, компютърът отрече да знае за тях, след това категорично отказа да се съгласи, че има нещо, за което да твърди, че не знае. И въобще бе толкова убедителен, че дори и Форд си помисли, че трябва да е допуснал грешка.

Беше впечатлен.

Беше толкова впечатлен, че дори не си направи труда да инсталира своите процедури за блокиране, а само повика тези, които вече бяха там, които на свой ред след това повикаха себе си и така нататък.

Бързо се зае да провери кратките кодове, които бе инсталирал сам, но установи, че ги няма. Изруга и претърси обстойно всичко. Не откри и следа от тях.

Тъкмо се канеше да ги инсталира отново, когато му хрумна, че не ги намира, защото вече функционират.

Усмихна се със задоволство.

Опита се да види с каква цел е инсталиран блокът, който бе заварил в компютъра, но съвсем естествено установи, че не може, защото и блокът бе блокиран. Всъщност сега вече дори не можеше да го открие — толкова добър беше. Замисли се дали не си е въобразил, че е попаднал на него. Зачуди се дали не си е въобразил, че блокът има нещо общо с нещо в сградата и нещо общо с числото 13. Пусна няколко теста. Да, очевидно си го беше въобразил.