Дъглас Адамс - Почти безобидна

Междувременно заповедта да се спрат командировъчните на въпросния кореспондент се предаваше на един компютърен терминал малко по-встрани от другите и именно към него се запъти Форд.

Ако четете това на планетата Земя, тогава:

1. Желая ви късмет. Има много неща, за които не знаете нищо, но не сте само вие. Лошото е, че последствията от това незнание са особено ужасни за вас, но какво да се прави, такъв е животът.

2. Не си мислете, че знаете какво е компютърен терминал. (Компютърният терминал не е някакъв си допотопен телевизор с пишеща машина отпред. Това е интерфейс, чрез който тялото и умът могат да се свържат с Вселената и да преместват части от нея.)

Форд изтича до терминала, седна пред него и бързо се потопи в неговата вселена.

Това не беше нормалната вселена, която познаваше. Това беше вселена от гъсто преплетени светове с безумни топографии, с въздигащи се до небесата планински върхове, секващи дъха урви, луни, превръщащи се в морски кончета, болезнени, изригващи пукнатини, тихо надигащи се океани и безкрайни, вълнуващи се, срутващи се купища пари.

Той се задържа неподвижно, за да се ориентира. Овладя дишането си, затвори очи и погледна отново.

Значи ето къде прекарваха времето си счетоводителите! Очевидно тези хора бяха нещо доста повече от това, което изглеждаше на пръв поглед. Форд се озърна внимателно, опитвайки се да не позволи гледката да се надигне, да заплува, да го потопи в себе си.

Не можеше да се оправи в тази вселена. Дори не познаваше физическите закони, които определяха нейните измерения и поведение, но здравият инстинкт му каза да потърси най-забележителното, което би могъл да долови, и да се отправи към него.

Някъде далеч, на неопределено разстояние — на миля, милион, или на милиметър — се намираше връх със зашеметяваща височина, който достигаше до небето, издигаше се нагоре и нагоре, разгръщаше се като нещо фантастично, като плюмаж 1 1 Украшение за глава от пера. , като агломерат 2 2 Хаотично слепваш камънаци. и като архимандрит 3 3 Свещенически ранг. .

Понесе се към него с премятане и подскачане и го достигна след безсмислено дълга частица от времето.

Прилепи се към върха, разпери ръце и вкопчи пръсти в грапавата му повърхност. След като се увери, че се е задържал, допусна ужасната грешка да погледне надолу.

Докато се носеше с премятане и подскачане, височината не го бе обезпокоила, но сега, след като се бе вкопчил, тя накара сърцето му да се свие и умът му да се пречупи. Пръстите му бяха побелели и го боляха. Челюстите му стържеха една в друга, неподдаващи се на контрол. Под въздействието на надигащите се в стомаха му крайно отвратителни вълни очите му се обърнаха.

С невероятно усилие на волята и вярата той просто се примири и отскочи.

Почувства, че се носи. Надалеч. И при това, противно на интуицията — нагоре. И все нагоре.

Изпъна рамене назад, отпусна ръце. Втренчи се в небето и се остави да потъне във висините Все по-високо и по-високо.

Не след дълго, доколкото подобни изрази имат смисъл в тази виртуална вселена, пред него се появи някакъв перваз. Успя да се залови и да изпълзи отгоре.

Изправи се и пак се вкопчи.

Дишаше учестено. Всичко това бе малко необичайно. Седна на перваза и се улови здраво. Не беше сигурен дали за да не падне, или за да не се издигне нагоре, но докато оглеждаше света, в който се намираше, имаше нужда да се държи за нещо.

Главоломната, шеметна височина го завъртя и усука мозъка му около самия себе си. Форд усети, че скимти със затворени очи и прегръща ужасяващата скална стена.

Постепенно овладя дишането си. Започна да си повтаря, че това е само графичен модел на свят. Виртуална вселена. Симулация на реалност. Можеше да излезе от нея, когато си пожелае.

Излезе от нея.

Седеше на син въртящ се стол от изкуствена кожа с пълнеж от пореста гума пред компютърния терминал.

Успокои се.

Беше се вкопчил в склона на невъзможно висок връх, кацнал на тесен перваз над умопобъркваща пропаст.

Не че пейзажът отдолу бе толкова далеч — щеше му се поне да не се гънеше така.

Трябваше да се улови за нещо. Не за скалата — тя бе илюзия. Трябваше да се улови за ситуацията, да успее да погледне физическия свят, в който се намираше, докато съумееше да се измъкне от него емоционално.

Той се напрегна вътрешно и тогава — точно както се бе освободил от скалата — се освободи и от мисълта за нея и остана да седи спокойно и невъзмутимо. Огледа света наоколо. Дишаше нормално. Владееше се. Владееше и положението.