Дъглас Адамс - Почти безобидна

Едно укоряващо свинско око все още гледаше Артър от размазаните останки на главата.

— Какво според теб се опитваше да каже? — попита той.

— А, не кой знае какво — отговори мъжът. — Просто се опитваше да се държи дружелюбно. А това е начинът да му отвърнеш със същото — и разклати дебелата тояга.

— Кога най-рано ще мога да замина оттук? — попита Артър.

— Стори ми се, че току-що пристигаш.

— Да — съгласи се Артър. — Но не смятах да се задържам дълго. Просто исках да видя дали това е мястото, което търся. Съжалявам.

— Искаш да кажеш, че не си попаднал на планетата, на която трябва? — попита мъжът печално. — Чудно колко много хора казват същото. Особено тези, които живеят тук. — И той погледна останките от блатната свиня с дълбоко, наследено от дедите си, отвращение.

— О, не — каза Артър, — планетата е, която трябва. — Той взе влажната брошура от леглото и я мушна в джоба си. — Всичко е наред. Благодаря. Ще го взема — добави той и пое куфара си от мъжа. Отиде до вратата и погледна мократа студена нощ.

— Да, планетата е, която трябва — повтори той. — Но Вселената е друга.

Когато тръгна назад към космодрума, една-единствена птица кръжеше над главата му.

Форд имаше свой собствен етичен кодекс. Не беше кой знае какъв, но си беше негов и той се придържаше към него повече или по-малко. Едно от правилата, които бе възприел, се състоеше в следното — никога да не плаща сам питиетата си. Не беше сигурен дали това може да се причисли към етиката, но според него човек трябваше да се задоволява с нещата, с които разполага. Освен това той твърдо и категорично се противопоставяше на всякаква жестокост към животните, без гъските. И никога не крадеше от работодателите си…

Не, нямаше предвид точно думата „крада“. Ако счетоводителят, който следеше разноските му, не започнеше да крещи и не наредеше на охраната да затвори всички изходи, когато му представяше сметките си, Форд имаше чувството, че не е свършил работата си както трябва. Но да откраднеш, според него, бе нещо съвсем друго. Все едно да ухапеш ръката, която те храни. Да смучеш здравата от нея, дори да я погризваш любвеобилно — това да, но не и да я хапеш. Не и когато тази ръка е Пътеводителят. Пътеводителят беше нещо свято и особено.

„Но това — мислеше Форд, докато се спускаше надолу през сградата — скоро ще се промени. И единствено те са си виновни! Погледни само тези спретнати канцеларийки и подредени чиновнически бюра!“ Мястото изглеждаше злокобно с жуженето на машините, със съобщенията за срещи и купищата доклади, които летяха по електронните мрежи. Навън на улицата играеха на „Гони Уокета“, Зарк да го вземе, а тук, в самото сърце на Пътеводителя, никой дори не риташе безразсъдно топка по коридорите и нямаше кой да носи плажно облекло с неподходящи цветове.

— Инфинидим Ентърпрайзис! — ръмжеше Форд, докато преминаваше от коридор в коридор, врата след врата се отваряха пред него без никакви въпроси, сякаш по силата на някаква магия. Ескалаторите с радост го завеждаха на места, където не би трябвало. Форд се опитваше да мине по най-сложния и невероятен маршрут, за да слезе в подземната част на сградата. Щастливият малък робот се грижеше за всичко, обливайки алармените системи с вълни на радост и доволство.

Форд си помисли, че трябва да му даде име, и реши да го нарече Емили Сондърс — на едно момиченце, от което имаше много мили спомени. След това се разколеба, защото Емили Сондърс бе абсурдно име за робот и го нарече Колин, като кучето на Емили.

Сега вече бе потънал дълбоко във вътрешността на сградата, там, където никога по-рано не бе влизал, където мерките за сигурност ставаха все по-строги и по-строги. Оперативните работници, които срещаше, започваха да му отправят озадачени погледи. При такова ниво на охрана те не можеха да бъдат наречени хора. И по всяка вероятност се занимаваха с неща, с които биха се занимавали само оперативни работници. Отново се превръщаха в хора вечер, когато се приберяха при семействата си. а когато малките им дечица със светнали очички ги питаха: „Тате, какво прави цял ден днес?“, те отговаряха само: „Изпълнявах задълженията си на оперативен работник“ и толкова.

Истината е, че зад веселата и безгрижна фасада, която Пътеводителят обичаше да показва пред обществеността, се вършеха някои потайни неща — тоест преди тази шайка от Инфинидим Ентърпрайзис да поеме нещата в свои ръце и да направи потайно абсолютно всичко. Имаше данъчни трикове, мошеничества, фалшификации и тъмни сделки, които поддържаха блясъка на учреждението, и всичко това се вършеше в добре охраняваните изследователски и изчислителни центрове най-долу в сградата.