Дъглас Адамс - Почти безобидна

Най-накрая тя го забеляза, изсумтя сама на себе си и се върна към заниманието си.

При движението й стана ужасяващо ясно, че всъщност основният източник на миризмата е самата тя. Сушащите се мехури, разлагащите се трупове и зловонното вариво без съмнение допринасяха много за качествата на атмосферата, но най-мащабно в нея присъстваше самата жена.

Успя да удари още една муха, която се размаза на скалата, и вътрешностите й потекоха надолу по начин, който старицата ако можеше да види толкова далеч, разбира се, очевидно би сметнала за задоволителен.

Артър се изправи нестабилно на крака и се почисти с шепа изсъхнала трева. Не знаеше какво още да направи. за да напомни за присъствието си. Почти бе готов да си тръгне, както бе дошъл, но се чувстваше неудобно, задето изцапа входа на жилището на тази жена. Започна да къса още суха трева, която бе поникнала тук-там. Безпокоеше се, че ако се приближи отново, не само няма да почисти повръщаното, но и ще добави към него.

Тъкмо се чудеше какво да предприеме, когато си даде сметка, че жената най-после му казва нещо…

— Извинете? — викна той в отговор.

— Попитах мога ли да ти помогна — повтори старицата с тънък продран глас, който едва се чуваше.

— Дойдох да поискам съвет от вас — извика Артър и веднага се почувства нелепо.

Тя се обърна към него, отправи му невиждащ поглед, след това отново замахна към една муха, но не улучи.

— За какво?

— Извинете? — не дочу Артър.

— Попитах за какво. — Гласът й бе почти като цвърчене.

— Ами… Най-общ съвет — отговори той. — В брошурата пишеше…

— Ха! Брошурата! — изплю се старицата. Сега му се струваше, че размахва хилката повече или по-малко напосоки. Артър извади изпомачканата брошура от джоба си, без да е съвсем наясно защо. Вече я бе чел, а тази жена явно нямаше намерение да го прави. Все пак я разтвори, за да има над какво да се мръщи замислено. В нея се възхваляваха дребните мистични изкуства на мъдреците от Хауалиус и се отделяше прекалено много място на възможностите за настаняване. Артър все още носеше със себе си Пътеводителя, но бе открил, че напоследък текстовете ставаха все по-неясни и налудничави и че в тях има множество „X“, „j“ и „[“. Някъде нещо не беше наред. Дали неговото собствено устройство се бе повредило или някъде в самото сърце на организацията нещо (или някой) се бе объркало ужасно или просто халюцинираше, той не знаеше. Така или иначе сега беше дори по-малко склонен да му се довери, отколкото обикновено, което означаваше, че му нямаше никакво доверие. Използваше го предимно, за да яде сандвичите си, седнал на някоя скала, загледан в нещо.

Жената се обърна и бавно закрачи към него. Артър се опита да прецени посоката на вятъра, без да бие на очи, и леко се олюля, когато застана до него.

— Съвет… — мърмореше тя. — Съвет, а?

— Ъ-ъ, да — отвърна Артър. — Да, това е…

Той отново се намръщи към брошурата, сякаш за да се увери, че не я е прочел погрешно и не е кацнал като пълен глупак на друга планета. В брошурата пишеше: „Доброжелателните местни жители с радост ще споделят с вас познанията и мъдростта на дребните. Вгледайте се в тях, вгледайте се в шеметните тайни на миналото и бъдещето!“ Имаше и някакви талони, но Артър бе прекалено смутен, за да ги откъсне и представи на когото и да било.

— Съвет, а? — попита старицата отново. — Най-общ съвет, казваш? За какво? Какво да правиш с живота си ли?

— Да — кимна Артър. — Нещо такова. За един проблем, ако трябва да бъда честен, с който понякога се сблъсквам.

Той се мъчеше отчаяно, с едва забележими движения, да стои така, че вятърът да духа към нея. Старицата го изненада, защото рязко се обърна и закрачи към пещерата.

— Ще трябва да ми помогнеш с фотокопирната машина — подвикна тя.

— Какво? — попита Артър.

— Фотокопирната машина — повтори старицата търпеливо. — Ще трябва да ми помогнеш да я извлека навън. Работи със слънчеви батерии, но трябва да я държа в пещерата, за да не я насерат птиците.

— Аха — каза Артър.

— На твое място преди да вляза бих си поела малко повечко въздух — промърмори тя и потъна в мрачния вход на пещерата.

Артър я послуша. Всъщност главата му едва не се замая от дишане. Когато почувства, че е готов, задържа дъха си и влезе…

Фотокопирната машина беше нещо голямо и старо, поставено на паянтова количка. Беше близо до входа, в сянката. Колелата не се въртяха, бяха обърнати в различни посоки, а подът беше неравен и каменист.