Дъглас Адамс - Почти безобидна

Аскетът въздъхна и тъжно присви очи към далечината.

— Откъде си, момче? — попита след малко.

Артър реши да прояви остроумие. Беше му писнало всички да го вземат за пълен идиот

— Ето какво — каза той. — Вие сте ясновидец. Защо не познаете?

Старецът въздъхна отново.

— Просто — скри ръка зад тила си, — исках разговорът да върви.

Когато отново ръката му се показа, върху изправения му нагоре показалец се въртеше глобус на планетата Земя. Не можеше да се сгреши. Артър се вцепени.

— Как…

— Не мога да ти кажа.

— Защо? Идвам от толкова далеч!

— Не можеш да видиш това, което виждам аз, защото виждаш това, което виждаш ти. Не можеш да знаеш, каквото знам аз, защото знаеш, каквото знаеш ти. Това, което виждам и знам аз, не може да се добави към това, което виждаш и знаеш ти, защото не са от един и същи тип. Аз не мога да сменя това, което виждаш и знаеш, защото то ще означава да те сменя целия.

— Чакайте! Искам да го запиша! — Възкликна Артър възбудено и зарови в джоба си, за да извади нещо за писане.

— На космодрума ще го намериш отпечатано — успокои го старецът. — Имат цели лавици.

— О! — въздъхна Артър разочаровано. — А няма ли нещо, което да е малко по-специфично за мен?

— Всичко, което виждаш, чуваш или преживяваш, е специфично за теб. Възприемайки го, ти създаваш Вселена, така че всичко във вселената, която възприемаш, също е специфично за теб.

Артър го изгледа неуверено.

— И това ли мога да намеря на космодрума?

— Провери сам.

— В брошурата пише — Артър я извади от джоба си и я погледна, — че тук мога да чуя молитва, специално измислена за мен и съобразена с нуждите ми.

— А, това ли? Ето ти молитва. Имаш ли молив?

— Да — отвърна Артър.

— Ето каква е тя… Да видим… „Пази ме да не науча това, което не трябва да знам. Пази ме дори да не науча, че има неща, които могат да се научат, а аз не ги знам. Пази ме да не науча, че съм решил да не знам нещата, които съм решил да не знам. Амин.“ Това е. И без друго се молиш за това мислено, така че можеш да я казваш и на глас.

— Хммм — поклати глава Артър. — Е, благодаря.

— Има и още една молитва, която върви с тази и е много важна — продължи старецът, — така че е по-добре да запишеш и нея.

— Добре.

— Ето каква е тя: „Боже, Боже, Боже, Боже…“ Хубаво е да добавиш и това за всеки случай, човек никога не може да е сигурен. „Боже, Боже, Боже, пази ме от последствията на предишната молитва. Амин.“ Това е. Повечето от неприятностите, с които хората се сблъскват през живота си, идат от факта, че забравят втората част.

— Чували ли сте някога за място, наречено Ставромула Бета? — попита Артър.

— Не.

— Е, благодаря за помощта.

— Няма защо — отвърна старецът от стълба и изчезна.

Форд се втурна към кабинета на главния редактор, сви се на топка, когато премина през вратата, и тя стана на трески, претърколи се светкавично по пода до мястото, където бе елегантното канапе, и установи зад него стратегическата си база за наблюдение.

Във всеки случаи такъв беше планът. За нещастие елегантното сиво канапе го нямаше, „Защо — мислеше Форд, докато все още летеше във въздуха, преди да направи плонж към бюрото на Харл, за да се скрие — хората страдат от манията да пренареждат мебелите в кабинетите си всеки пет минути?“

А защо беше необходимо да се маха това хубаво сиво канапе и на негово място да се слага нещо, което прилича на малък танк?

Ами кой беше онзи едър тип с ръчната ракетохвъргачка на рамо? Някой от главния офис? Не може да бъде. Това беше главният офис на Пътеводителя. А откъде се бяха взели тези от Инфинидим само Заркуон знае! Във всеки случай не бяха от слънчево място, защото кожата им имаше цвят на олово. Всичко това не бе нормално, според Форд, хората от Пътеводителя по принцип трябваше да са от слънчеви места.

Всъщност присъстващите бяха няколко и всички изглеждаха по-тежко въоръжени, отколкото човек би допуснал за служители в корпорация, колкото и груб да бе станал светът на бизнеса напоследък.

Естествено в главата му се появиха най-различни предположения. Предположи, че тези едри, дебеловрати момчета с цвят на олово по някакъв начин са свързани с Инфинидим Ентърпрайзис. Беше логично и се зарадва, защото табелките върху бронята на гърдите им го потвърждаваха. Но го глождеше и подозрението, че не са се събрали на делова среща. Глождеше го и чувството, че са му познати отнякъде. Познати, но в непозната светлина.

Беше престоял в кабинета цели две секунди и половина и бе крайно време да премине към конструктивни действия. Можеше да вземе заложник. Това щеше да е полезно.