Артър Кларк - 3001 - Последната одисея

Или поне така се смяташе: от неколкостотин години не бяха нанасяни сериозни удари по самите устои на обществото. Едно от основните оръдия на победата бе мозъчната шапка — макар да имаше някои, които смятаха, че това достижение е било прекалено висока цена.

Въпреки че споровете за свободата на Индивида, противопоставена на задълженията на Държавата, са били стари още по времето, когато Платон и Аристотел са се опитали да ги систематизират, и навярно ще продължат до края на света, през третото хилядолетие беше постигнато известно съгласие по въпроса. Като цяло се приемаше, че най-съвършена форма на управление е комунизмът. За съжаление беше доказано — с цената на неколкостотин милиона живота — че той е приложим само за социалните насекоми, роботите клас II и подобни ограничени категории. За несъвършените човешки същества най-доброто решение бе демокрацията, често определяна като „индивидуална алчност, смекчавана от ефикасно, но не прекалено усърдно управление“.

Скоро след навлизането на мозъчната шапка в масова употреба, някои високоинтелигентни — и максимално усърдни — бюрократи осъзнаха, че тя притежава уникален потенциал като предупредителна система. По време на процеса на поставяне, когато се извършваше мозъчно „калибриране“ на носителя й, можеха да се регистрират много форми на психоза, преди да имат възможност да станат опасни. Често това предлагаше и най-добрата терапия, но когато не се откриваше подходящо лечение, индивидът можеше да бъде електронно обозначен — или в крайни случаи изолиран от обществото. Разбира се, този контрол се отнасяше само за онези, които носеха мозъчна шапка — но към края на третото хилядолетие тя беше също толкова жизненонеобходима в ежедневието, колкото личният телефон в началото му. Всъщност всеки, който не се присъединеше към огромното мнозинство, автоматично ставаше заподозрян и се разглеждаше като потенциално отклонение.

Излишно е да се споменава, че когато масово започна да се прилага „мозъчно сондиране“, както го наричаха критиците му, правозащитните организации надигнаха вълна от протести. Един от най-резултатните им лозунги бе „Мозъчната шапка — мозъчна полиция!“. Бавно, дори неохотно се прие, че тази форма на контрол е необходима предпазна мярка срещу далеч по-ужасно зло — и не беше съвпадение, че с масовото подобряване на психическото здраве религиозният фанатизъм също бързо започна да упада.

След края на старата война срещу киберпрестъпността победителите се оказаха притежатели на смущаваща по количествата си плячка, абсолютно неразбираема за който и да е завоевател от миналото. Разбира се, съществуваха стотици компютърни вируси, повечето от които трудно можеха да се открият и унищожат. А имаше и още по-ужасяващи болести. Те бяха блестящо изобретени и за тях не съществуваше лек — в някои случаи дори възможност за лек…

Много от тях бяха свързани с велики математици, които биха останали ужасени от това извращаване на откритията им. Тъй като за човек е характерно да подценява действителната опасност, като я нарича по абсурден начин, те често носеха забавни имена: „Годеловият гном“, „Плетеницата на Манделброт“, „Комбинаторната катастрофа“, „Транскрайният капан“, „Загадката на Конуей“, „Торпедото на Тюринг“, „Лабиринтът на Лоренц“, „Бомбата на Бул“, „Примката на Шанън“, „Катаклизмът на Кантор“…

Онова, което обединяваше всички тези математически ужаси, беше фактът, че действат на един и същи принцип. Ефикасността им не зависеше от толкова наивното изтриване на памет или объркване на кодове — тъкмо обратното. Подходът им бе много по-фин — те убеждаваха машините приемници да започнат изпълнението на програма, която не можеше да бъде завършена преди края на вселената, или друга — най-смъртоносният пример беше „Плетеницата на Манделброт“ — която включваше буквално безкрайна поредица от действия.

Типичен пример за това е изчисляването на Пи или което и да е друго ирационално число. Дори най-глупавият електрооптичен компютър обаче не би се хванал на толкова прост капан: отдавна бе минал денят, в който механичните кретени щяха да изтъркат чарковете си в опити да разделят на нула…

Предизвикателството за демоничните програмисти се състоеше в това да убедят мишените си, че поставената им задача има определено решение, което може да се получи за определено време. Във войната на умове между човечеството (представлявано главно от мъжката си половина, въпреки примери като лейди Ада Лъвлис, адмирал Грейс Хопър и д-р Сюзън Калвин) и машината, последната почти неизбежно загуби.