Артър Кларк - 3001 - Последната одисея

Първите удари на тези убийствени фанатици бяха извършени срещу такива уязвими цели като претъпкани станции на метрото, световни изложения, спортни стадиони, попконцерти… Бяха убити десетки хиляди и много повече бяха ранени, преди в началото на двайсет и първи век да овладеят тази лудост. Както често се случва, злото доведе до някои положителни резултати, защото принуди световните органи на реда да си сътрудничат както никога дотогава. Дори държави, които бяха подпомагали политическия тероризъм, не можеха да толерират тази негова напълно непредсказуема разновидност.

Химическите и биологичните вещества, използвани при тези удари — както и в по-ранни форми на война — се присъединиха към смъртоносната колекция в Пико. Ако съществуваха, техните противоотрови се съхраняваха заедно с тях. Надяваха се, че нито едно от тези оръжия няма повече да ужасява човечеството — но продължаваха да ги пазят под строга охрана в случай, че възникне някаква отчаяна нужда.

Макар че можеха да се класифицират като „вируси“, третата категория неща, съхранявани в склада „Пико“, никога не бяха убивали или наранявали когото и да е — поне пряко. Дори не бяха съществували преди края на двайсети век, но само за няколко десетилетия причиниха щети за милиарди долари и често погубваха хора също толкова резултатно, колкото и което и да е физическо заболяване. Това бяха болести, които атакуваха най-новия и гъвкав помощник на човечеството — компютъра.

Получили наименованията си от медицинските речници — вируси, приони, тении — те представляваха програми, които често със зловеща точност подражаваха на поведението на своите органични роднини. Някои бяха безвредни — просто закачливи шеги, измислени, за да изненадват или забавляват компютърните оператори с неочаквани съобщения и изображения на екрана. Други бяха далеч по-зловредни — специално предназначени да предизвикват катастрофи.

В повечето случаи те бяха създадени с чисто користна цел — като оръжия, които образовани престъпници използваха, за да изнудват банките и бизнесорганизациите, вече изцяло зависещи от ефикасното функциониране на компютърните системи. При предупреждението, че ако не прехвърлят няколко мегадолара на анонимна сметка в чужбина, техните информационни банки ще бъдат автоматично унищожени в определено време, повечето жертви предпочитаха да не рискуват опасността от непоправима катастрофа. Затова плащаха, при това често — за да избегнат публично или дори лично опозоряване — без да уведомят полицията.

Този разбираем стремеж към конфиденциалност улесняваше електронните обири на компютърните крадци. Дори когато ги залавяха, съдебните системи се отнасяха внимателно с тях, защото не знаеха как да се справят с такива нови престъпления — пък и в крайна сметка, не бяха наранили никого, нали? Всъщност, след като излежаваха кратките си присъди, мнозина от извършителите тайно бяха наемани от собствените им жертви по стария принцип, че от бракониерите стават най-добрите пазачи.

Тези компютърни престъпници бяха мотивирани единствено от алчност и определено не желаеха да унищожават организациите, от които се препитаваха — никой разумен паразит на убива приемника си. Но имаше и други, много по-опасни врагове на обществото…

Обикновено това бяха неприспособени индивиди — най-вече зрели мъже — които работеха съвсем сами и, разбира се, в пълна тайна. Целта им бе да създават програми, които просто да всяват опустошения и смут при разпространението си по световните кабелни и радиомрежи, или с физически носители като дискети и CD-ROM. И после се наслаждаваха на настаналия хаос, радваха се на чувството за власт, с което се изпълваха жалките им душици.

Понякога тези извратени гении бяха откривани и използвани от националните разузнавателни агенции за собствените им тайни цели — обикновено да проникват в база данните на противниците си. Това беше сравнително безобидно, тъй като въпросните организации поне притежаваха известно чувство за гражданска отговорност.

Но не и апокалиптичните секти, които с радост откриха този нов арсенал, съдържащ оръжия далеч по-ефикасни и по-лесно поддаващи се на разпространение, отколкото газа или бактериите. И много по-трудни за противодействие, тъй като мигновено стигаха до милиони офиси и домове.

Сривът на Нюйоркско-хаванската банка през 2005 г., изстрелването на индийските ядрени ракети през 2007 г. (за щастие с неактивирани бойни глави), изключването на Паневропейския въздушен трафик контрол през 2008 г., парализирането на Северноамериканската телефонна мрежа през същата година — всичко това бяха репетиции на култовете за Деня на Страшния съд. Благодарение на блестящите победи на контраразузнаването, постигнати от иначе враждуващите помежду си национални агенции, тази заплаха бавно бе овладяна.