Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

— Не.

— И аз не бях чувал до вчера. Но от време на време датските археолози откривали почти идеално запазени трупове… от жертвоприношения… преди повече от хиляда години. Непокътнати до последната бръчки, до последния косъм… изглеждат като скулптури. Каква е причината? Заровени са в торфени блата и танинът ги предпазва от разлагане. Спомняш ли си ботушите и обувките, разхвърляни край останките на „Титаник“ кожата им не е мръднала?

Паркинсън не беше глупак, макар че понякога се опитваше да мине за герой на П. Дж. Удхаус; за секунди направи връзката.

— Танин ли? Ами да, разбира се — сандъците с чай!

— Точно така. Някои от тях са съвсем запазени. Но нашите химици твърдят, че танинът е само една от причините. Корабът е бил току-що боядисан, така че анализираните водни проби показват значителни количества арсеник и олово. Съвсем нездравословна среда за бактериите.

— Сигурен съм, че това е отговорът — каза Паркинсън. — Каква невероятна ирония на съдбата! Листата чай са се запазили много по-добре, отколкото би могло да се предположи. Боя се, че нашият прадядо ни донесе лош късмет. Точно когато нещата тръгваха на добре.

Брадли знаеше какво има предвид. Към старото обвинение за оскверняването на историческа гробница сега се добавяше и това за ограбване на гробове. И по странен парадокс — пресен гроб.

Отдавна забравените Томас Конлин, Патрик Дули, Мартин Галахър и техните трима все още неизвестни спътници изведнъж бяха променили всичко.

Това беше парадокс, който би доставил удоволствие на всеки истински ирландец. С откриването на мъртвите „Титаник“ внезапно бе оживял.

— Стигнахме до отговор — каза измореният, но ликуващ Като.

— Чудя се дали вече има смисъл — отвърна Доналд Крейг.

— О, цялата тази истерия няма да продължи дълго. Нашите момчета от изследванията вече работят здравата, тези на Парки — също. Проведохме няколко срещи на високо равнище, за да разработим обща стратегия. Може да извлечем дори взаимна изгода.

— Не разбирам…

— Сигурно. Благодарение на нашето… добре де, на Парки… внимателно проучване, тези нещастници най-сетне ще получат християнско погребение в своята родина. На ирландците ще им хареса. Не казвай на никого, но вече разговаряхме с папата.

Доналд намираше насмешливия тон на Като за обиден. Той несъмнено би разстроил Едит, която бе очарована от прекрасната жена-дете, наречена от света Колийн.

— По-добре е да внимаваш. Някои от тях може да са били протестанти.

— Не ми се вярва — всички са от южните части, нали?

— Да, от Куинстаун. Няма да го намериш на картата. Подобни имена са били променени след извоюването на независимостта. Сега градчето се нарича Коб.

— Как се пише?

— К-О-Б.

— Добре, ще поговорим с архиепископите или с когото е нужно там, както и с кардиналите, просто за да сме сигурни. Но да ти кажа какво са намислили нашите инженери. Ако стане, ще се окаже по-добро от хидразина. И трябва да накара дори „Блупийс“ да вдига лозунги за нас.

— Това ще е добра промяна. Истинско чудо.

— Чудесата са наш специалитет, не знаеш ли?

— И какво е поредното от тях?

— Първо, ще направим нашия айсберг по-голям, за да е по-товароподемен. Така ще ни е нужна допълнителна товароподемност само от десет килотона. За целта можехме да минем по пътя на Парки и отначало се уплашихме, че ще ни се наложи. Но съществува по-чистичък и по-интелигентен начин да прокараме газ долу. Електролизата. Ще разложим водата на кислород и водород.

— Това е стара идея. Няма ли да са нужни огромни количества ток? И какво ще кажеш за риска от експлозия?

— Глупав въпрос, Доналд. Газовете ще минат през отделни електроди и ще им сложим мембрана да ги разделя. А за тока си прав. Гигаватчасове! Но ние ги имаме… когато атомните ни подводници си свършат работата с охлаждащите елементи на Пелтие, ще ги превключим за електролизата. Макар че може би ще ни се наложим да наемем още един съд… защо ли наричат подводниците „съдове“? Споменах ти, че англичаните и французите проявяват желание да участват, така че и с това нямаме проблеми.

— Доста елегантно изпипано — похвали го Доналд. — Сега разбирам с какво ще угодиш на „Блупийс“. Всеки е луд по кислорода.

— Точно така. И когато изпуснем балоните при излизането им от водата, целият свят ще диша по-леко. Поне така твърдят изследователите.

— А водородът ще отиде направо в стратосферата, без да безпокои никого. Но какво ще стане с добрия стар озонов слой? Някаква опасност от нови дупки?