Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

Всички въздъхнаха с облекчение, когато роботът спря най-сетне пред една обикновена врата, чиято бяла боя ослепително засия пред прожекторите на ДУС-3. Сякаш бояджиите си бяха тръгнали едва вчера; с изключение на няколкото обелени места, боята се бе запазила непокътната.

Сега ДУС започна сложната, но съществена операция по закрепянето си — важна процедура не само в космоса, но и под вода. Първо роботът изстреля под налягане два винта през вратата и се закачи със скоби за тях, така че вече бе здраво захванат за работната площ.

Ярката светлина от термичните кислородни лампи заливаше коридора, в сравнение с нея мощните собствени прожектори на ДУС-3 изглеждаха слаби. Тънкият метал на вратата не оказа никаква съпротива, докато нажеженият до бяло трион — предпочитан инструмент на поколения касоразбивачи — я прорязваше. За по-малко от пет минути се оформи кръг, широк почти един метър, падна бавно напред и вдигна малко облаче тиня, щом докосна пода.

ДУС-3 се освободи от скобите и се издигна на няколко сантиметра, за да надзърне през дупката. Образът трепна, после се стабилизира, когато автоматичната бленда се приспособи към новите условия.

Почти веднага след това Рупърт Паркинсън нададе вик от радост.

— Ето ги! — крещеше той. — Казвах ви… един… два… три, четири, пет… завъртете камерата надясно… шест… седем… малко по-високо… Божичко… Какво е това?

По-късно никой не можа да си спомни кой бе извикал пръв.

Джейсън Брадли беше виждал нещо подобно в някакъв научно-фантастичен филм, чието име не си спомняше. Обгърнат от загадъчни механични ръце, един загинал астронавт пътуваше към вечността и звездите… Но този робот-Пиета се издигаше от дълбините на Атлантика към кръжащите надуваеми лодки, които бяха готови да го посрещнат.

— Това е последният труп — каза мрачно Паркинсън. — Момичето. Все още не знаем името му.

Точно като руските моряци, мислеше си Брадли, които бяха положени на същата палуба преди повече от тридесет години. Не можа да избегне глупавото клише, което проблесна в съзнанието му: „Ето тук излизам на сцената аз.“ И подобно на много от моряците, извадени по време на операция ДЖЕНИфЪР, тези мъртъвци сякаш бяха просто заспали. Това беше най-учудващото, дори невероятно в цялата история, завладяла въображението на света.

И то след всичкия труд, който положихме, обяснявайки на хората, че не е останала и следа от загиналите…

— Изненадан съм — каза той на Паркинсън, — че успя да идентифицираш някои от тях подир толкова изминали години.

— От тогавашните вестници, семейни албуми. Дори бедните ирландски емигранти са имали поне една снимка през живота си. Не мисля, че в Ирландия през последните няколко дни е останал някой таван, непретършуван от средствата за информация.

ДУС беше предал товара си на облечените в гумени костюми водолази от надуваемите лодки. Те го вдигнаха внимателно и с нежност към люлката, провесена от едната страна от крановете на „Иксплорър“. Очевидно беше много лек; един човек бе достатъчен да го направлява.

Водени от едновременен спонтанен импулс, Паркинсън и Брадли се отдръпнаха от парапета; и двамата бяха видели достатъчно от тъжния ритуал. През последните 48 часа двама мъже и една жена бяха извадени от гробницата, в която са лежали повече от век, и то явно незасегнати от времето.

Когато останаха сами в апартамента на Паркинсън, Брадли му подаде малък компютърен модул.

— Всичко е там — каза той. — Лабораторията на МОМД работи извънредно. Все още има някои загадъчни подробности, но общата картина като че ли е ясна.

— Не зная дали някога си чувал историята за „Алвин“. Още в самото начало той се изгубил в дълбоки води. Екипажът едва успял да се измъкне, без дори да си довърши обеда. Когато няколко години по-късно извадили потъналата подводница, обедът си стоял точно там, където го били оставили. Това бил първият сигнал, че в студената вода, при ниско съдържание на кислород, разлагането на органичните вещества почти спира. Освен това са открити тела от останките в Големите езера, които изглеждат съвсем добре след десетилетията, прекарани във водата. Представяш ли си изумените лица на моряците! Така че първото изискване е трупът да бъде в затворено пространство, за да не могат да го докопат морските хищници. Точно това се е случило на „Титаник“. Хората са били хванати като в капан, опитвайки се да се измъкнат навън. Бедните, навярно са се заблудили в първа класа! Разбили са ключалката на луксозния апартамент… но не са могли да отворят другата, преди да ги стигне водата… Има обаче и нещо друго освен студената застояла вода. И именно тук е цялото очарование. Чувал ли си някога за Блатните хора?