Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

„Марвин“ беше далеч по-комфортна от своята предшественица и разполагаше с мощни енергийни резерви. Вече не беше нужно да се губят два или три часа, докато стигне до дъното; благодарение на своите двигатели „Марвин“ можеше да се спусне до „Титаник“ за по-малко от час. При авария, чрез изхвърляне на всички външни съоръжения титановата капсула с екипажа би достигнала до повърхността за минути, подобно на въздушно мехурче от дълбините.

За Брадли това беше двоен дебют. Все още не беше виждал „Титаник“ със собствените си очи и макар че бе участвал в изпитанията и тренировъчните плавания на „Марвин“, никога не беше стигал с нея до дъното. Капитанът на подводницата го наблюдаваше внимателно и правеше всичко възможно да не му бъдат отнети функциите.

— Височина двеста метра. Местоположение на останките едно, две, нула.

Височина! Тази дума звучеше странно за ухото на водолаз. Но тук, в капсулата за екипажа на „Марвин“, дълбочината беше почти без значение. Това, което истински интересуваше Брадли, беше разстоянието до дъното и избягването на препятствия по пътя. Чувстваше се така, сякаш управляваше не подводница, а ниско летящ самолет, който търси ориентири в гъста мъгла…

Макар че „търси“ не беше най-подходящата дума, тъй като той чудесно знаеше целта си. Ехото върху монитора на хидролокатора стигаше далеч напред и отекваше на стотина метра. В един момент телевизионната камера щеше да го улови, но Брадли предпочиташе да използва собствените си очи. Не беше дете на видеоепохата, за което нищо не е съвсем действително, докато не се появи на екран.

Острият като нож нос на кораба се очерта пред прожекторите на „Марвин“. Брадли изключи двигателя и остави подводницата бавно да се доближи до стоманената скала.

Сега от „Титаник“ го деляха няколко сантиметра закален до твърдостта на диаманта кристал. Изправяше се пред призрака, който вече близо един век витаеше из пространствата на Атлантика; корабът сякаш отплаваше на току-що започващо пътешествие.

Огромната котва, скрита наполовина в драперия от водорасли, все още очакваше да бъде спусната. В сравнение с нея „Марвин“ приличаше на джудже, а висящите й тонове маса изглеждаха така застрашително, че Брадли я заобиколи отдалече и леко блъсна подводницата край редицата люкове, загледани в пустошта пред себе си като празни очни кухини на череп.

Почти беше забравил целта на посещението си, когато един глас от света горе рязко го върна към действителността.

— „Иксплорър“ до „Марвин“. Хайде, чакаме.

— Прощавайте… просто се възхищавах на гледката. Величествен е. Камерите не го показват вярно. Човек трябва да го види с очите си.

Това беше стар спор, който поне за Брадли беше решен отдавна. Макар че роботите и техните електронни сенсори бяха ненадминато средство за разузнаване и действителни операции, те никога не даваха пълната картина за дъното на океана. „Телеприсъствието“ беше чудесно, но нерядко създаваше опасни илюзии. Човек можеше да повярва, че възприема сто процента от някаква отдалечена действителност, а всъщност това беше вярно на 95 процента — и именно останалите пет можеше да се окажат от съществено значение. Хора загиваха поради непълното предаване на тези предупредителни сигнали, които можеше да разпознава единствено човешкият усет. И макар че беше виждал хиляди фотоси и видеокадри от останките, едва сега Брадли започна да ги осъзнава като реалност.

Изпита нежелание да се откъсва от съзерцанието и разбра колко разочарован трябва да е бил Болърд, имайки на разположение само няколко секунди за разглеждане на кораба. След това завъртя „Марвин“ покрай величествената метална скала и се насочи към истинската си цел.

Къртицата лежеше на подпори на около двадесет метра встрани от „Титаник“, насочена надолу под ъгъл от 45 градуса. Приличаше на космически кораб, ориентиран в обратна посока, и беше добра илюстрация към ширещите се напоследък шеги за стапелите, построени от инженерите в някои малки европейски страни.

Коничната работна глава на Къртицата беше вече забита дълбоко в наноса. Брадли придвижи „Марвин“ по-близо, за да осигури по-добра видимост, и включи видеомагнетофоните на бърза скорост.

— Готови сме — съобщи горе. — Започнете обратното броене.

— Засичаме Т минус десет секунди… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1… Вдигам! Извинявай, исках да кажа „Спускам!“

Сондата започна да се върти и почти мигновено Къртицата се скри в облаци от тиня. Брадли обаче успя да забележи, че съоръжението изчезва с изненадваща скорост; само за секунди бе потънало дълбоко в дъното.