Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

Макар и вълнуващо, прочитането на тези думи не бе поразило Рой Емерсън толкова, колкото друга дребна подробност, която бе забелязал, ровейки из по ранните томове.

Всички бележки, направени през период от над двеста години, сякаш бяха написани с един и същ почерк. Какъв неподражаем пример за традиция и приемственост!

— Татко дълго време е бил член на „Лойд“, така че имаме…ъ-ъ-ъ… известно влияние там.

— Това наистина го вярвам.

— Благодаря. Всъщност съветът проведе разговори с Международната организация за морското дъно. Към тях са предявени десетки претенции, но адвокатите се справят доста добре. Те са единствените, които няма да загубят каквото ще да се случи.

Рой Емерсън понякога намираше за дразнеща липсата на системност в приказките на Рупърт; той сякаш не бързаше да стигне до същественото. Беше трудно да се предположи, че при нужда може да действа бързо, и все пак беше един от най-добрите яхтсмени в света.

— Ще е добре, ако можем да претендираме за изключително право на собственост, в края на краищата корабът е британски…

— …построен с американски пари…

— Подробност, която ще пренебрегнем. В момента е ничий и претенциите по собствеността ще се уреждат от международния съд. А това ще отнеме години.

— Обаче ние нямаме време за губене.

— Точно така. Но мисля, че можем да си осигурим съдебно разпореждане, за да попречим на други да го извадят, докато тихичко кроим плановете си.

— Тихичко! Сигурно се шегуваш. Знаеш ли колко интервюта съм отказал напоследък?

— Навярно толкова, колкото и аз.

Рупърт погледна часовника си. — Тъкмо навреме. Искаш ли да видиш нещо интересно?

— Разбира се. — Емерсън знаеше, че всичко, което Рупърт наричаше „интересно“, беше нещо, което никога не би имал друга възможност да види. Истинските скъпоценности от короната, да речем, или Бейкър Стрийт 221 Б, или онези книги от Библиотеката на Британския музей, които странно защо бяха наричани „любопитни“ и не бяха включени в главния каталог…

— Съвсем наблизо е… ще стигнем за две минути. Кралският институт. Лабораторията на Фарадей, където е родена голяма част от нашата цивилизация. Веднъж подреждали експонатите и някакъв дръвник изпуснал колбата, в която е бил открит бензинът. Директорът ме помоли да я залепим така, че никой да не разбере.

Човек не посещава лабораторията на Майкъл фарадей всеки ден, каза си Емерсън. Прекосиха тясната Албъмарл Стрийт, промъквайки се лесно през бавното движение, и повървяха няколко метра до класическата фасада на Кралския институт.

— Добър ден, господин Паркинсън. Сър Амброуз ви очаква.

— Надявам се нямате нищо против, че ви, посрещам на летището, господин Крейг… Доналд… но движението в Токио става все по-ужасно с всеки изминал ден. Освен това колкото по-малко хора ни виждат, толкова по-добре. Мисля, че сам разбирате.

Доктор Като Мицумаса, младият президент на „Нипон-Търнър“, беше както винаги безупречно облечен в костюм на „Савил Роу“, който щеше да остане на мода и през следващите двадесет години. Също както винаги, го придружаваха двама самураи, които стояха встрани и не обелваха нито дума по време на разговора. Понякога Доналд се чудеше дали японската роботика не е напреднала много повече, отколкото смятаха всички.

— Имаме няколко минути, преди да пристигне и другият гост, така че бих желал да обсъдим някои подробности, които засягат единствено нас… Първо: осигурили сме правата за цял свят за кабелно и сателитно разпространение на изчистената от цигарен дим версия на „Нощ, която светът ще помни“ за първото полугодие на 2012 г. и с възможност да ги продължим за още половин година.

— Чудесно. Не очаквах, че ще успееш, Като.

— Благодаря ви. „Спука ми се гьонът“, както казал таралежът на приятелката си.

През годините на обучението си — в Лондонския икономически колеж, после в Харвард и Аненбърг Като бе развил чувство за хумор, което често не съответстваше на сегашното му обществено положение. Със затворени очи Доналд трудно би повярвал, че слуша приказки на японец, роден и възпитан в Япония толкова идеален бе американският акцент на Като. Често изтърсваше някоя изтъркана шега или безцеремонен проблясък на остроумие, което си беше лично негово и не се дължеше нито на Изтока, нито на Запада. Дори когато звучаха като проява на лош вкус — което ставаше доста често — Доналд подозираше, че Като знае точно какво върши. Това караше хората да го подценяват, а после често им излизаше през носа.