Артър Кларк - Призракът от големите плитчини

Джим нямаше крайници — под водата, както и в космоса те често бяха по-скоро в тежест, отколкото от полза — и движенията му се контролираха най-прецизно от малки реактивни двигатели. Беше изминала повече от година, откакто Брадли бе носил за последен път подвижната си броня, и отначало прекаляваше с корекциите, но старите му навици бързо се възвърнаха.

Остави се бавно да доближи целта, минавайки на няколко сантиметра от дъното, за да не вдига утайката и пясъка. В подобни случаи добрата видимост беше от голямо значение и винаги се радваше, че полусферичния купол на Джим му осигуряваше добър поглед наоколо.

Припомняйки си съдбата на камерата — тя лежеше на няколко метра встрани, омотана в топка тънки кабели, Брадли се спря точно пред рамката на колектора, като обмисляше най-добрия начин за влизане вътре. Първата му задача беше да открие къде е прекъсната връзката в оптичните влакна за монитора; знаеше добре разположението, така че проблемът не беше голям.

Втората беше да накара Оскар да се размърда; това вече можеше да се окаже не така лесно.

— Ето, тръгвам — обади се на централата горе. Минавам през главния вход… достъпен тунел Б… Няма много място за маневри, но ще се оправя…

Блъсна се веднъж леко в металните стени на кръглия коридор и изведнъж долови непрекъснатото нискочестотно „туп-туп-туп“, идващо издълбоко от лабиринта от цистерни и тръби наоколо. Навярно някои уреди все още работеха; би трябвало да бъде много пошумно, ако всичко действаше с пълни мощности…

Мисълта събуди отдавна забравен спомен. Спомни си как като момче беше накарал да замлъкнат високоговорителите на местния панаир с добре премерени изстрели от пушката на баща му; след това седмици наред бе живял в страх да не се разкрие кой го е направил. Може би Оскар също бе възмутен от шумния натрапник в своето царство и бе взел мерки, за да възстанови мира и тишината.

Но къде беше Оскар?

— Много ми е чудно… вече съм точно в средата… виждам цялото разположение. Има много скришни места, но нито едно достатъчно голямо, за да скрие нещо като слон! А, ето което се търсеше!

— Какво намери?

— Главния захранващ кабел — прилича на порция спагети, тръснати от немарлив сервитьор. Била е нужна бая сила, за да бъде скъсан. Ще трябва да се подмени целият сектор.

— Кой ли го е свършил? Някоя гладна акула?

— Или някоя сърдита мурена. Странното е, че няма следи от зъби. Най-вероятно да е някой „окти“. Но който и да е, няма го вкъщи.

Брадли огледа бавно и внимателно инсталацията, без да открие някакви други щети. При малко повече късмет станцията щеше да влезе в строя за няколко дни, освен ако тайният саботьор не нанесеше нов удар. Но дотогава Джеймс нямаше какво повече да търси тук. Започна внимателно да се измъква навън, като управляваше Джим през лабиринта от подпорни стълбове и тръби. Веднъж разбуди някаква пихтиеста маса, която се оказа наистина октопод, но около метър в широчина.

— Ти не си в списъка на заподозрените — промърмори под нос.

Беше почти излязъл от външната решетка с масивни тръби, когато осъзна, че пейзажът се е променил.

Преди много години беше само едно страшно отегчено момченце по време на училищна обиколка на прочутата ботаническа градина в Южна Джорджия. Не си спомняше почти нищо от самата обиколка, но странно защо едно нещо се беше врязало дълбоко в паметта му. Дотогава не беше чувал за бенгалския фикус и с удивление откри, че съществува дърво не с един, а с дузина стволове, всеки от които поддържаше широко разпрострените му клони.

В този случай, разбира се, те бяха точно осем, макар че не си направи труда да ги преброи. Втренчи се в огромните смолисточерни очи като бездънни мастилени езера, които го гледаха безстрастно.

Често го бяха питали: „Изпитвали ли сте някога страх?“ и винаги бе отговарял по един и същи начин: „Разбира се, много пъти. Но само, когато вече всичко е свършило. Затова съм още жив.“ Макар че никой не би повярвал, сега не беше ни най-малко уплашен, поскоро беше изпълнен със страхопочитание, подобно на всеки, изправен пред някакво необикновено чудо. Първата му реакция беше: „Трябва да се извиня на онзи водолаз.“ Втората: „Я да го видим работи ли.“

Цилиндърът на пожарогасителя беше вече в левия манипулатор на Джим и Брадли го насочи към целта. Едновременно премести десния, така че механичните пръсти да натиснат спусъка. Цялата операция му отне няколко секунди, но Оскар реагира пръв.