Любомир Николов: Червей под есенен вятър

Иззад ъгъла подскачайки докуцука Дебора, притиснала с дясната предна лапа към гърдите си голяма блестяща тръба. Грем объркано се вгледа в металния предмет. Никога не беше виждал подобно нещо. Не — подсказа му някаква чужда мисъл — виждал е, това е атомна пушка. Но защо, по дяволите, му е нужна атомна пушка тук, където няма хищници? Откъде се беше появила? Би могъл да се закълне, че не я е виждал преди. И изобщо как работи това техническо чудовище?

Отговорите идваха със закъснение. Би трябвало да бъдат негови собствени отговори, наоколо нямаше никой, който да му дава обяснението, и все пак тези мисли бяха дълбоко чужди. Да, това е атомна пушка. Работи… е, това няма значение. В съзнанието му забързано възникнаха спомените как носи пушката при последното си идване и я оставя в един ъгъл на хола, макар само преди минута да бе готов да се закълне, че никога не я е виждал в този ъгъл.

Измъчван от мислите, той бе забравил за Дебора. Когато отново я потърси с поглед, пантерата беше опряла металната тръба върху един голям камък край площадката и залегнала въртеше оръжието, насочено към светлинките. Грем разбираше, че трябва да я спре, да й попречи да извърши още една глупост, но вместо това от устата му излетя вик:

— Давай, Дебора! Покажи им какво можем!

От тръбата излетя тънък, ослепително бял лъч. Светлинките се пръснаха във всички посоки. Дебора въртеше атомната пушка, мъчеше се да улучи някой от пъргавите блясъци и не успя да забележи как светлинките описаха висока дъга и се спуснаха върху нея. Невидима сила я отхвърли назад. Светлинките се струпаха над атомната пушка и когато след малко отлетяха назад, към кораба, върху камъка нямаше нищо.

Грем откри, че не е спрял да масажира ръката си и вцепенението е изчезнало почти напълно. Направи няколко крачки назад, към Дебора, която замаяно се изправяше на крака.

Какво означаваше всичко това? Прекалено много странности се бяха натрупали в спокойното му съществуване. Снощният срив в паметта… Прекъснатата връзка със Земята… Появата на светлинните… Тази атомна пушка… Чуждата воля, която подмолно се налагаше върху мислите и постъпките му…

Можеше ли да открие корените на чуждата намеса? Светлинките? Не, това беше прекалено просто. Тайната се криеше вътре в него. Атомната пушка беше само краят на някаква нишка. Атомната пушка… Той напрегна паметта си. Кога е виждал атомна пушка? Спомените се завъртяха в главата му като мътно, плъзгаво кълбо и изведнъж стремително започнаха да се проясняват, да се сипят като ливина. Първата му експедиция… Той излиза от кораба, облечен в скафандър. Наоколо се люлее прозрачна зеленикава мъгла, високи остри скали, разядени от ерозията, се издигат към зеленото небе. В ръката си държи атомна пушка. А как се чувствува в скафандъра? Това е негов въпрос към паметта, задава го мълниеносно, защото чувствува недоверие към спомените, които сега идват прекалено послушно. В скафандъра е приятно топло. Кислородът прониква в шлема с тихо съскане. А още? Някакви сенки играят в мъглата. А още? По-бързо! Как работи атомната пушка? Ядрен заряд… Квантов фокусатор… Глупости! Какъв е този квантов фокусатор? Силово поле… Глупости, глупости, глупости! Откъде идва мощността? Трябва да го знае! Тази атомна пушка не може да е възникнала просто така, от нищото!

Не разбираше защо с такава злоба търси слабото място в спомените си, но продължаваше да настоява на въпроса, като че го отправяше към някой друг, подследствен, изправен пред него. Паметта не можеше да отговори и под жестокия натиск трептеше, разпъваше се като тънка ципа, готова всеки момент да се скъса. Как работи квантовият фокусатор? На какъв принцип? Квантовият фокусатор работи… работи…

Що за идиотщина? Какъв квантов фокусатор? Каква атомна пушка? Нима изобщо съществува подобно оръжие? Няма! А с какво стреляше преди малко Дебора? Не, Дебора не е стреляла. Ето и върху камъка няма нищо. Но нали светлинките унищожиха пушката… Не са я унищожавали, защото изобщо не съществува!

Спомените му се изплъзваха. Грем се мъчеше да задържи остатъците от памет и в същото време машинално се приближи към Дебора, за да я поведе назад, към входа на къ…

…челото му се стичаха струйки пот. В бързината не беше наместил добре ремъците на раницата и едва сега усети, че протритите рамене го болят. Без да спира движението, вдигна ръце и премести ремъците по-навътре, към шията. Болката отслабна и товарът сякаш стана малко по-лек.