Любомир Николов: Червей под есенен вятър

За пръв път му се случваше да освободи паметта си в такъв непрекъснат, стремителен поток, но това не беше неприятно. Напротив, в шеметната смяна на картините имаше някакво особено очарование и Грем усещаше, че може да си спомня още по-бързо, още по-бързо. Стига само да помисли за нещо. И той седеше в тъмнината на прага, отпуснал крака на влажните дъски на верандата, докато потокът на спо…

…се събуди. Тялото на Дебора меко и топло притискаше гърба му. Грем полежа малко. Не му се ставаше. Слънцето вече беше високо, лъчите му проникваха през прашните стъкла и хвърляха върху пода светли правоъгълници. „Трябва някой ден да измия прозорците“ — помисли Грем. Мисълта за работа придаваше на мързелуването допълнителна прелест. Това беше най-хубавото на света — да знаеш, че имаш работа, но няма защо да бързаш. Неминуемо ще дойде ден, когато обхванат от домакинско настроение ще се захванеш здраво с всичко, което си отлагал и за дванадесет часа ще почистиш дома от тавана до верандата, а вечерта ще си легнеш с отдавна неизпитваната наслада да отпуснеш уморените мускули.

Предпазливо се измъкна от леглото и подви одеялото около Дебора. Пантерата сънено замърка, но не се събуди. Заобикаляйки скърцащите дъски в центъра на стаята, Грем пресече прашинките, които танцуваха в слънчевите лъчи и мина в хола. От камината миришеше на изгаснали въглени. Екранът за галактична връзка мътно блестеше в ъгъла. По стените срамежливо се криеха в полумрака няколко любителски кратини, дело на самия Грем. Не бяха особено добри, но той ги харесваше за себе си, а друг зрител нямаше, освен Дебора, която изобщо не можеше да разбере, че съществува такова изкуство, наречено живопис.

Равноправието си е равноправие… Тоя девиз беше възникнал някак от само себе си. Двамата бяха напълно доволни да го прилагат един към друг. Дебора снощи бе отгатнала вкуса му, сега той с удоволствие шеше да й върне това, още повече, че не беше трудно да се досети какво би предпочела за закуска. Влезе в кухнята и се наведе над плоския гръб на кухненския робот, нашарен от разноцветните бутони, специално направени по-едри, за да може пантерата да ги натиска. Бързо програмира закуската — голям сочен бифтек за Дебора, а за себе си кафе и понички с крем. Роботът оживя, суетливо се затъркаля напред-назад и Грем го остави на мира.

Докато дойде време за закуска, можеше да се избръсне. Отново мина през хола и влезе в банята. Млечният глобус на лампата светна автоматично и всичко вътре заблестя — от белия фаянс на стените до никелираните тръби и кранове. Грем измъкна от малката ниша депилатора и с няколко ловки движения го прекара по лицето си. Отсреща от огледалото го гледаше тридесетгодишен атлет с къдрава руса коса и широко, усмихнато лице. Понякога Грем тайно си мислеше, че огледалата правят нещо с физиономията му. Във всеки случи той не смяташе, че е красив, макар отражението му да бе съвършено във всяко отношение. Скулптурно правилна форма на главата, високо гладко чело, тънки подвижни вежди, сини очи, здрава, почти квадратна челюст… Шията му може би беше малко по-дебела, отколкото трябваше, но широките рамене компенсираха това.

Привърши „бръсненето“, хвърли един последен поглед към огледалото и се отдръпна със смесено чувство на удоволствие и досада от това самосъзерцаване. Имаше още малко време. Съблече се, хвърли пижамата в хола и влезе под душа. Хладните струи остро блъснаха главата и раменете му, плъзнаха се по цялото тяло, измивайки последните следи от сънливост. Задъхан, Грем затвори очи и вдигна лице нагоре. Водата масажираше челото му, клепачите, скулите, проникваше между устните…

Няколко минути по-късно той излезе от банята, увит в дебелия халат. Отвори гардероба. На дъното, автоматично изчистени през нощта, лежаха любимите му стари дрехи — избелял син панталон от дебело платно и разтеглен червен пуловер с навита яка. Бързо се облече и надникна в кухнята. Роботът се бе оттеглил в ъгъла, а готовата закуска ги очакваше на масата. Грем бързо прехвърли всичко върху големия поднос. В такава сутрин беше грях да се закусва между четири стени.

Ловко балансирайки с подноса, излезе навън. Блясъкът на утрото го заслепи за момент. Замижал, той остави подноса върху малката дъсчена масичка, после се огледа. От верандата надолу започваше полегат склон, обрасъл с трева, между която се виеше едва забележима пътека. Наляво се зеленееха, освежели от снощния дъжд, дърветата на близката гора. Склонът се спускаше надолу, все по-полегат и плавно се преливаше в просторна степ, позлатена от ярките слънчеви лъчи. На хоризонта безоблачното небе сякаш ставаше малко по-синьо, но Грем знаеше, че това е сянката на далечните планини.