Любомир Николов: Червей под есенен вятър

Постоя така, изпълнен с блаженството да гледа своя свят минута-две и се обърна към прозореца. Рамките имаха „секрет“. Грем ловко подхвана едната, леко я надигна и натисна навътре. Прозорецът се отвори. Свежият въздух нахлу в спалнята и Дебора сънливо се завъртя под одеялото.

— Събудете се, мадам! — гръмко обяви Грем. — Закуската е сервирана.

Очите на пантерата се отвориха мигновено — зелени, внимателни, без следа от сън в тях. Като се превъртя по корем, Дебора се надигна, разтърси тяло и плавно изпълзя изпод завивките. Леко скочи на пода и церемониално се протегна — тялото изпънато като струна, задницата издигната нагоре, предните лапи и гърдите почти притиснати към пода, челюстите широко разтворени, разкривайки розова паст и извит остър език. Прозявката се прекъсна изведнъж и пантерата прелетя през отворения прозорец. Направи няколко крачки по верандата, после спря до централния стълб и започна да точи ноктите си в него. Дървото беше покрито със стари дълбоки бразди, в центъра беше изтъняло и Грем помисли, че скоро ще трябва да го смени, ако не иска някой ден покривът да се срути върху главите им.

Дебора привърши гимнастиката си, приближи се към масичката, протегна шия и изящно подуши подноса. Езикът й бързо се разходи около муцуната.

— Бифтек тъкмо както го обичам… — от удоволствие към гласа на пантерата се примесваше дълбоко, гърлено мъркане. — Ти си съкровище, Грем!

Столът люлка стоеше в другия край на верандата. Грем го дръпна към масичката и се настани удобно. Дебора вече беше притиснала бифтека с лапа и извила глава на една страна правеше първата хапка.

Поничките, както винаги, бяха чудесни. Кафето също. Без да бъде чревоугодник, Грем обичаше да похапне добре, а тази сутрин се чувствуваше особено гладен, като че снощи не беше вечерял. „Снощи… — помисли той между две глътки кафе. — А какво всъщност беше снощи?“

За миг го обхвана неясно чувство на тревога. Спомените му се прекъсваха в тъмнината, на верандата. По-нататък имаше пропаст. Но това бе само за част от секундата. Сетне си спомни всичко — как се прибра в хола, където огънят вече беше изгаснал окончателно, как потупа Дебора по шията и обхванат от внезапна сънливост отиде да си легне. Всичко беше наред… Просто не бе успял да си спомни веднага. Може би последица от онзи „калейдоскоп“… Паметта не е играчка.

Преглътна последната поничка, облегна се назад и залюля леко креслото. Без да бърза, Дебора се приближи с явното намерение да скочи върху коленете му.

— Уважавай храносмилането ми — каза Грем.

Тя презрително изръмжа и се изтегна върху дъските, на ръба на верандата. Възцари се лениво мълчание. Слънцето се издигаше и сянката незабележимо пълзеше към тях.

— Едно нещо ме учудва — проточено измърмори пантерата. — Още никой не се е обадил да прекъсне нашето долче фар ниенте . На какво ли ще да е това?…

Грем вдигна ремене.

— Може би просто нямат задача за нас.

— Хайде де! Вярваш ли си?

Наистина, не беше за вярване. В живота на Грем имаше някаква непонятна закономерност задачите да идват в най-неочаквания момент. Обикновено това ставаше тъкмо когато започваше истински да се наслаждава на почивката. Внезапно из къщата се разнасяше мелодичният сигнал на галактичната връзка и на екрана се появяваше вечно загриженото лице на прочутия Хуан Иванович Смит. Следваха извинения за прекъснатата почивка, обяснение на неочакваната и ужасно тежка ситуация, която изисква непременната помощ на сътрудника Троол, но разбира се, ако той не желае, то… Грем, естествено, желаеше, макар и да ругаеше наум. Така започваха мисиите. Нима го бяха забравили? Смешно… С чувството, че върши нещо нелепо, Грем стана от люлката и влезе в къщата. Екранът все така мътно лъщеше в полумрака на хола. Едно натискане на бутона и сигналът му щеше да прониже пространството, за да достигне мигновено до Центъра.

Бутонът изщрака под пръста му, но не стана нищо. Екранът не светна. Няколко секунди Грем стоя неподвижно, очаквайки връзката да се установи, да се окаже, че просто има някакво прекъсване.

— Аз ти казвах, че нещо не е наред — измърка зад гърба му гласът на Дебора.

Още няколко безплодни опита да установи връзка потвърдиха думите й. Нямаше смисъл да продължава. Грем махна с ръка и седна в креслото. Помъчи се да си представи какво би могло да попречи на връзката. По принцип тази апаратура беше вечна. Всички детайли бяха запоени в един блок и никакво външно въздействие не би могло да ги разруши.