Любомир Николов - Червей под есенен вятър

Сега, когато прехвърляше трохите от запазените си спомени, Грем разбираше, че преди боя с роботите той също е бил такава покорна фигура. Предишните му приключения бяха построени върху една основа — само действие, без мисъл, без разсъждение, без обсъждане на бъдещите планове. Бе реагирал в зависимост от обстоятелствата. И до днес все още влачеше подир себе си следи от тази духовна пасивност.

Отново погледна двойника. Изглеждаше толкова реален, толкова жив… Липсваше му само едно — способността да надхвърли себе си, да излезе извън тесния калъп на ролята, в който бе стегнат неговият ум.

Грем поклати глава. Може би самият той беше фигура, кукла, марионетка сред безбройни светове на марионетки. Но по някакво чудо бе успял с бавния ход на пешката да се добере до края на шахматното поле и да се превърне в царица. Сега желаеше невъзможното — да стане „играч“.

Знаеше, че е невъзможно.

Но щеше да опита.

На петнадесет години гимназистът Адам Лемхович се увлече от космонавтиката. В стаята му започнаха да се трупат модели на ракети, книги за космоса и дебели папки с изрезки от вестници и списания. Вечер мълчаливият късоглед юноша се затваряше и с часове разглеждаше снимките, преодолели невъобразимите разстояния от милиони километри. Безмълвните лунни кратери, червените скали и пясъци на Марс, странните потоци по повърхността на Енцелад, загадъчната тъмна половина на Япет, ледените пукнатини по Ганимед — всичко това го омагьосваше. Момчето притваряше очи и мечтаеше за междуплапетни полети, за слава и подвизи.

Времето внесе някои прозаични поправки. Петнадесет години по-късно за Лемхович вече бе ясно, че никога няма да стане космонавт, нито пък има шансове да извърши някакъв подвиг. От старата мечта бе останало само ядрото — жаждата за слава. Както всеки млад научен сътрудник, той имаше няколко революционни идеи и твърдо вярваше, че след време те ще му донесат Нобелова награда.

Идеите се оказаха несъстоятелни. От тях останаха само няколко статии, почти безследно изгубени в морето от публикации. И все пак съдбата прояви благосклонност към Адам Лемхович. На четиридесет и пет години мечтата му се сбъдна по най-блестящ начин — той не само получи Нобелова награда, но и потъна във вълните на шумна и заслужена (както смяташе тогава) популярност.

На шестдесет години Адам Лемхович мечтаеше само за едно — да бъде обикновен, никому неизвестен пенсионер.

Седнал в широкия хол на анонимния хотелски апартамент, той печално поклати глава. Отдавна се бе примирил с неудобствата на славата и вече почти нямаше надежда някога да се отърве от нея. Беше осъден до края на живота си да влачи бремето на световната известност — Адам Лемхович, Нобеловият Лауреат, Човекът Който Промени Нашия Свят, Откривателят ма Новото Изкуство и прочие, и прочие… Не се оплакваше — отдавна бе забелязал, че околните възприемат жалбите му като кокетство на капризна знаменитост и вместо да го оставят на мира, удвояват признаците на внимание. Навярно трудно можеха да разберат каво означава да бъдеш почти напълно лишен от личен живот, да изоставиш изцяло научната си кариера заради безсмислени симпозиуми и коктейли, да отговаряш в безбройни интервюта на еднообразни до втръсване въпроси. Светът се нуждаеше от знаменитости и когато те не достигаха, сам си ги създаваше.

Тихият звън на телефона прекъсна мислите му. Лемхович с пъшкане се пресегна и натисна бутона. На екрана се появи симпатично младо девойче с очила (напоследък ретромодата отново въвеждаше очилата).

— Вашата международна поръчка…

— Да, да! — нетърпеливо възкликна Лемхович. — Свържете ме!

Девойчето кимна и изображението се смени. На екрана изникна познатата гостна в извънградската му вила. По стените висяха снимки на спътниците на Юпитер — спомен от детското му увлечение. Марта седеше в старото кожено кресло срещу телефона. Беше в любимата си черна рокля с бяла дантелена якичка, за която Лемхович на шега казваше, че я подмладява поне с тридесет години. Но сега Марта изглеждаше състарена и прегърбена, сякаш невидим товар притискаше крехките й рамене. Зачервените й очи издаваха, че е плакала. Беше неподвижна, само пръстите й нервно мачкаха кърпичката.

Марта да плаче! Лемхович бе толкова поразен, че не успя да измисли нищо по-добро от предварително подготвеното бодро начало.

— Привет, Марта! Какво ново в къщи?