Любомир Николов - Червей под есенен вятър

…и вече трудно би могъл да каже кой е той, коя от безбройните личности е неговата истинска личност. Бе скачал от свят в свят, преодолявайки безкрайното, изпълнено с халюцинации пространство. За да открие… Какво?

В главата му се блъскаха спомени — спомени на непознати хора, марионетки от някакъв непонятен спектакъл, в който беше принуден да участвува. Всеки свят му налагаше нов облик и нови чувства. Това напомняше безумен, безсмислен театър, главната роля в който играеше Грем Троол под десетки различни имена — Джон Уилбъри, Ханс Кайфер, Рагнар викингът, кроманьонецът Рам…

И всеки път той влизаше в ролята. Спомняше си как вледенен от ужас бе тичал по тръпнещите брегове в последния ден на Атлантида, за да се добере до спасителния кораб.

Помнеше как той — кроманьонецът Рам — излезе сам срещу ордата на косматите хора и те с рев, с вой и ругатни на примитивния си език се нахвърлиха срещу него. Пред очите му още играеха замахващите каменни брадви, летящите копия, озъбените полумаймунски лица. Ноздрите му и досега носеха спомена за тежката кисела миризма на мръсните космати тела. И още нещо… Спомняше си как удряше жестоко, безжалостно — в него бушуваше кроманьонецът Рам и космонавтът Грем беше потънал дълбоко долу, притиснат под простите закони на каменната ера — убий, или ще бъдеш убит.

Помнеше ледените простори на Аляска, през които едва се влачеше, опъвайки ремъка на шейната, върху която лежеше полумъртвият му приятел. Кучета нямаше — отдавна ги бяха изяли. Венците му кървяха, подути от скорбут. На всяка крачка се препъваше, на всяка десета — падаше и после дълго почиваше, дишайки тежко обгарящия леден въздух. Единствената им надежда беше далечният Форт Юкон, но дотам имаше още сто и двайсет мили — сто и двайсет убийствени мили под безразличната усмивка на северното сияние.

Помнеше безмълвната командна рубка на полуразбитата подводница, превързаните матроси, насядали на пода, сред струйките вода, протичащи от невидими в червеникавия полумрак пукнатини. В слушалките бръмчаха двигателите на немските кораби, от време на време далечен взрив жестоко блъскаше тъпанчетата му. Наоколо никой не смееше да диша, защото единствената надежда беше в това — да лежат безмълвно на дъното и да се надяват на изхвърлената през торпедния апарат пафта, смесена със смачкани писма, парчета дърво и скъсани моряшки фланелки.

Помнеше ранното кърваво утро, в което поведе своята селска дружина срещу кръстоносците. Тясната каменна клисура кънтеше от викове и звън ма стомана, тежко тътнеха копитата на бронираните коне и с трясък падаха на земята самоуверените, надменни рицари. Страшен бе този ден и малцина от войнството Христово успяха да се измъкнат, за да разкажат как мъсти отчаяният народ за опожарените села, за разграбеннте хамбари и изпотъпканите нивя.

Помнеше всеки един от тези изкуствени, бутафорни светове — сега беше уверен, че са изкуствени — и помнеше как отново и отново впрягаше фалшивите спомени, за да избяга от полята на капитан Строгов, на римския легионер Луциус, на еретика Джорджо и да потърси нов свят, може би единствения, истинския, този, в който нямаше вече да играе по чужда воля.

За кой ли път вече Грем се преметна през още един черен отвор и в очите му нахлу ярка светлина. Стисна клепачи, после бавно и предпазливо ги разтвори. Нов свят… Но какъв? Безсмислен като Дисниград? Жесток като старинния Лондон? Или нещо ново?

Вече всичко се превръщаше в традиция. Отначало напрягаше паметта, наложена му от „играчите“, после я претоварваше, събаряше света и се превръщаше в облак от частици, за да прелети през загадъчното пространство, да пресече облаците от халюцинации и да открие вратата към новото битие.

Сега щеше да види къде е попаднал.

Радостта избухна в сърцето му преди още да осъзнае къде се намира. По цялото му тяло се разля топлото, уморено усещане за завръщане в родния дом.

Добре, твърде добре познаваше тази кръгла кабина, белия подковообразен пулт, ниските кресла, екраните, циферблатите… Най-после бе напуснал кошмара и отново се намираше в своя свят, в своя кораб, в своя космос. Може би „играчите“, изморени от непрекъснатата съпротива, му бяха върнали свободата. Значи не бяха всесилни! Значи човек можеше да ги победи! Сега не се боеше от нищо. Оставаше му само да провери координатите на кораба, да даде курс към Земята и да докладва за случая. Земните специалисти щяха да дадат обяснение на…