Любомир Николов - Червей под есенен вятър

— Добър ден — иронично произнесе някой зад гърба му. — На какво дължа честта да се срещна с вас?

Обърна се със скок. До вратата на шлюзовата камера стоеше двуметров рус атлет, облечен в бял скафандър без шлем. Край краката му се зъбеше млада черна пантера с кожен нашийник. Една-две секунди Грем смаяно се вглеждаше в двамата, после изведнъж разбра.

Това беше той! В друг вариант!

Притисната към краката му, Дебора злобно ръмжеше срещу своята двойница. Грем отпусна ръка и здраво я хвана за кожата на врата. Опита се да се усмихне.

— Разбирам, че появата ми е изненада за вас… или за тебе… Не знам как да говоря. Трябва да изясним нещата. Става нещо необикновено.

Двойникът се усмихна без труд, но в ъгълчетата на очите му се криеше коварна сдържаност.

— Защо пък… Струва ми се, че всичко е ясно. Ако не греша… ти… си изпратен… — гласът му изведнъж стана рязък, като удар на бич. — …от Черната планета! Дебора, дръж!

Тялото на пантерата с нашийника се мярна из въздуха, но Дебора, истинската Дебора, успя да се хвърли срещу нея. Изненадан, неразбиращ, Грем изгуби няколко секунди и само гледаше с разширени очи към ревящата черна топка върху пода на кабината. Когато откъсна погледа си от разярените пантери, двойникът вече беше насочил към него дулото на бластера.

Успя да прецени ситуацията мълниеносно. Преди да убеди този глупак, че не е изпратен от някаква си Черна планета, двете Дебори щяха да се изпохапят до смърт. Трябваше да действува. И той се хвърли напред и настрани. Лъчът на бластера се плъзна край рамото му, опърли пуловера, но Грем вече беше в краката на другия и прилагаше хватка, която може да успее само срещу въоръжен човек, защото въоръженият престава да мисли за друго, освен за десницата си. Двойникът размаха ръце и тежко падна по гръб. Бластерът излетя от пръстите му и Грем с ритник отпрати оръжието настрани. Противникът вече се надигаше от пода, летеше насреща. Грем замахна с юмрук. Не улучи. Удар в слънчевия възел го накара да се превие на две. Нов удар, този път в челюстта. Пред погледа му заиграха искри. Заслепен, той напипа чуждото тяло, вкопчи се в него и двамата се търкулнаха из кабината. Блъскаха, удряха напосоки, но двойникът беше по-неловък, пречеше му скафандърът и Грем използуваше това. Успя да се изтръгне от желязната прегръдка само за секунда — достатъчно, за да удари с цялата си сила в изпъкналата челюст. Другият омекна под ръцете му. Грем безсилно се надигна и погледна назад.

Пантерата с нашийника лежеше неподвижно сред локва черна кръв. До нея Дебора скимтейки се мъчеше да се надигне върху омекналите си лапи.

— Грем… — едва чуто произнесе тя.

— Да, Дебора…

Той се олюля, направи крачка напред, протегна ръце…

В кабината прокънтя яростен, нечовешки вик. Върху Дебора се стовари мълния, черното лъскаво тяло подскочи и се сгърчи. Грем бясно се завъртя, полетя назад, изби бластера от ръката на двойника и отново удари — жестоко, първобитно.

Много минути по-късно той седеше в креслото с бластер в ръка. Двете мъртви пантери лежаха една до друга. Напълно еднакви, като сестри. Зад тях двойникът бавно се изправяше, опипвайки подутото си лице. Изглеждаше победен, но очите му си оставаха студени и пресметливи. По блясъка в тях Грем разбра, че другият преценява възможностите да си възвърне оръжието.

— Не се приближавай — уморено каза Грем. — Не можеш ли да помислиш малко? И… не ти ли стига това? — той мрачно кимна към телата на двете Дебори.

Другият изглежда се бе отказал от плановете за нападение. Само стоеше край вратата на шлюзовата камера, стиснал юмруци и челюсти.

— Какво има да мисля? Ти си от Черната планета.

От отчаяние Грем беше готов да се разплаче.

— Човече, разбери, че не съм чувал за никаква Черна планета! Тук става нещо много по-сериозно!

Започна да разказва прекъслечно, бързо. Мислите и спомените се блъскаха, не успяваха да намерят място сред думите. Искаше да разкаже всичко, да обясни за чуждите светове, за „играчите“, за борбата с тях… Увлечен в напрежението на собствения си разказ, бе престанал да следи двойника и когато отново се вгледа в него, едва не изстена от мъка. Срещу него блестеше неразбиращ и подигравателен поглед на човек, който е принуден да слуша нелепи измислици, но никога няма да повярва в тях.

Вече му ставаше ясно, че се е самозаблуждавал — това не беше неговият свят. И двойникът беше само кукла, фигура от стратегията на „играчите“. Пешка без собствени мисли и чувства, годна само за едно — безропотно да изпълнява ход след ход в непонятната игра.