Артър Кларк - Слънчев вятър

Мертън реши, че е време за първата проверка. Нямаше проблеми с навигацията. С помощта на перископа огледа внимателно платното, като обърна най-голямо внимание на точките, където то се съединяваше с въжетата. Коригиращите ленти, тесни ивици от непосребрена пластмаса, щяха да бъдат напълно невидими, ако не бяха оцветени с фосфоресцираща боя — ивици светлина, устремени в продължение на стотици ярдове към гигантското платно. Всяка една от тях имаше собствена лебедка, не по-голяма от макарата на рибарска въдица. Малките лебедки, свързани с автопилот, не преставаха да работят и поддържаха платното под правилен ъгъл спрямо Слънцето.

Бе истинско удоволствие да се наблюдава играта на слънчевите лъчи върху огромното гъвкаво огледало. Платното непрестанно се издуваше, и вълненията му раждаха множество отражения на Слънцето, губещи се към краищата. При огромните размери и ефирността на структурата тези движения бяха неизбежни. По начало бяха съвсем безобидни, но Мертън ги следеше внимателно. Не бе изключено да прерастнат в катастрофални вибрации, способни да разкъсат платното.

След като установи с удовлетворение, че всичко е наред, с помощта на перископа пристъпи към огледа на съперниците си. Бе се получило така, както очакваше. Процесът на отсейване бе започнал и най-слабите яхти вече изоставаха. Истинското изпитание обаче щеше да настъпи, когато се окажеха в сянката на Земята. Там маневреността щеше да бъде толкова важна колкото и скоростта.

Реши, че може би няма да е зле малко да поспи, макар и състезанието току-що да бе започнало. Останалите яхти имаха екипажи от по двама души, които можеха да почиват на смени, но Мертън трябваше да се справя сам и да разчита единствено на собствените си физически сили. Досущ като самотния мореплавател Джошуа Слокум в малкото му корабче „Спрей“. С него американецът бе обиколил света сам. Едва ли бе предполагал, че два века по-късно друг човек ще да пътува сам от Земята към Луната, вдъхновен поне донякъде от неговия пример.

Мертън закрепи еластичните ленти на пилотското кресло към кръста и краката си и постави електродите на приспиващото устройство на челото си. Настрои го за продължителност три часа и се отпусна. Хипнотизиращите електронни импулси внимателно проникнаха в челната кора на мозъка му. Под затворените му клепачи се завъртяха спирали от цветна светлина, които започнаха да се простират към безкрая. След това…

Съня му бе прекъснат от неприятното бръмчене на алармената инсталация. Веднага се събуди и незабавно отправи поглед към контролното табло. Бяха изминали само два часа, но над индикатора за ускорението бе започнала да примигва червена светлинка. Ускорението спадаше. „Даяна“ губеше мощ.

Първата мисъл на Мертън бе, че се е случило нещо с платното. Може би устройствата, предпазващи го от въртеливо движение, не се бяха хармонизирали, и въжетата бяха започнали да се омотават. Веднага провери датчиците, следящи силата на опъна на отделните въжета. Странна работа. От едната страна показателите бяха нормални, обаче, от другата, въжетата бяха започнали постепенно да се отпускат.

Мертън бързо настрои перископа на широкоъгълен обхват и започна да сканира ръба на платното. Внезапното му предположение се бе оправдало. Причината за случилото се можеше да бъде само една и то точно тази, която бе очаквал.

Блестящият сребрист ръб на платното бе покрит от голяма остроъгълна сянка. Над „Даяна“ се спускаше мрак, сякаш между нея и Слънцето се бе появил облак. А в тъмнината, лишена от лъчите, които й даваха сила, тя щеше да изгуби всякаква инерция и да се отпусне безпомощно в пространството.

Разбира се, на двадесет хиляди мили над Земята не можеше да има облаци. Ако се бе появила сянка, нямаше как да не е изкуствена.

Мертън се намръщи, докато пренастройваше перископа в посока към Слънцето и включваше филтрите, които щяха да му позволят да го погледне без да бъде ослепен.

— Маньовър „4-А“ — промърмори. — Дай да видим кой ще се справи по-добре с тази игра.

Слънцето бе сякаш покрито от гигантска планета. Огромен черен диск бе отхапал част от неговата повърхност. Изостаналият с двадесет мили „Госамер“ се мъчеше да устрои изкуствено затъмнение на „Даяна“.

Тази маневра бе в пълно съответствие с правилника. Още по времето на съзтезанията в океана яхтите нерядко се опитваха да си открадват вятъра. Извадиш ли късмет, можеш да оставиш съперника си в безветрие с безпомощно увиснали платна и бързо да го изпревариш, докато той успее да се справи с положението.