Артър Кларк - Слънчев вятър

Марсианският кораб не бе успял да заеме правилна позиция. Въртеливото движение му бе придало прекалено голяма устойчивост. Пръстеновидното му платно, вместо да бъде скосено спрямо слънчевите лъчи, бе ярко огряно от тях. Така Слънцето го изтикваше обратно надолу с максимално ускорение.

Това бе най-лошото, което можеше да се случи на един капитан. Всъщност, бе нещо по-лошо от сблъсък, защото в случая можеше да търси вината само в себе си. Никой обаче не проявяваше особено съчувствие към провалилите се заселници, докато те бавно изоставаха. Преди състезанието бяха демонстрирали твърде голяма самонадеяност и самохвалство, за които сега бяха справедливо наказани.

Но все още бе твърде рано да се отпише „Санбийм“ напълно. Оставаха още половин милион мили и не бе изключено при изминаването им да набере скорост. Нещо повече, ако отпаднеха още няколко състезатели, можеше да се окаже единственият оцелял участник и да стигне до финала. Такива неща вече бяха ставали.

През следващите дванадесет часа не се случи нищо особено, тъй като преминаха откъм дневната страна на Земята. Нямаше какво да се прави, докато яхтите, лишени от енергия, пропътуваха по инерция тази половина от орбитата. Мертън обаче намери начин да си уплътни времето. Поспа няколко часа, нахрани се два пъти, направи записки в корабния дневник и даде още интервюта по радиото. Проведе няколко разговора с другите капитани и обмени с тях поздрави и дружески приказки. Бе доволен обаче най-вече от това, че през по-голямата част от времето просто си отдъхна в безтегловност, свободен от всички земни грижи и изпълнен с щастие, каквото дълги години не бе изпитвал. Доколкото е уместно да се каже подобно нещо за човек в космоса, той бе господар на собствената си съдба. Управляваше кораба, в който бе вложил толкова умение и обич, че го бе превърнал в част от своето съществуване.

Следващият състезател отпадна, когато прекосиха линията между Земята и Слънцето и започна половината от орбитата, през която щяха да използват силата на слънчевите лъчи. Мертън видя как голямото платно на „Даяна“ се заизопва, след като бе осветено от лъчите, придаващи му ускорение. То постепенно започна да нараства, макар че щяха да изминат часове, преди да достигне максимална величина.

„Госамер“ никога нямаше да достигне този обем.

Моментът на повторното поемане на енергия бе винаги критичен и яхтата не успя да го оползотвори.

Мертън научи за случилото се от коментара на Блер, тъй като радиоприемникът не бе изключен и тихо работеше. „Госамер се сбръчка!“ Като чу тези думи, Мертън бързо отиде при перископа, но първоначално не откри никаква аномалия в голямото кръгло платно на „Госамер“. Беше му трудно да го огледа, тъй като то бе под много малък ъгъл към него и го виждаше като елипса. Не след дълго обаче забеляза, че бе започнало да се изкривява в разни посоки, станало жертва на бавни, но неконтролируеми трептения. Ако екипажът не успееше с внимателни и точни опвания на въжетата да ги отстрани, платното щеше да се разкъса на парчета.

Космонавтите се постараха и след двадесетина минути се създаде впечатлението, че са се справили. След това обаче, някъде в самия център на пластмасата се появи разкъсване. Под натиска на слънчевите лъчи отворът се разширяваше все повече и повече, докато платното заприлича на дим, издигащ се от огън. След четвърт час единственото, което остана от него, бяха радиалните връзки, дотогава крепили огромната паяжина. Още веднъж се появи пламъкът на ракетни огньове и един катер се насочи към капсулата на „Госамер“, за да прибере съкрушения екипаж.

— Май тук горе престана да е много оживено, не мислиш ли? — рече един глас по канала за връзка между корабите.

— За теб едва ли е съвсем така, Димитри — отвърна Мертън. — Ти все още си имаш компания в твоята част от пространството. Виж, аз, дето излязох най-напред, наистина се чувствувам самотен. — Това не бе самохвалство. „Даяна“ вече бе изпреварила с триста мили най-близкия си съперник и разстоянието щеше да се увеличи още по-бързо през следващите часове.

На борда на „Лебедев“ Димитри Марков добродушно се засмя. Мертън реши, че той няма настроението на човек, примирил се с поражението.

— Не забравяй баснята за заека и костенурката — каза руснакът. — През следващите четвърт милион мили могат да се случат много неща.

Тези неща започнаха да се случват много по-рано, още когато приключиха първата си орбита около Земята и отново задминаха стартовия пункт, макар и вече на няколко хиляди мили по-далеч, благодарение на допълнителната енергия, получена от слънчевите лъчи. Мертън бе огледал внимателно другите яхти и захрани компютъра си с данните за техните траектории. Отговорът, който той му даде за „Вумира“, му се стори толкова нелеп, че повтори изчисленията.