Артър Кларк - Слънчев вятър

Нямаше обаче никакви съмнения в това, че австралоазиатците бяха започнали да набират фантастично ускорение. Нито една слънчева яхта не бе в състояние да постигне подобно нещо, освен ако…

Погледна бързо през перископа и научи отговора. Въжетата на „Вумира“, свързани с една вече минимална маса, бяха прекъснати. Само платното й, все още запазило формата си, се движеше зад него подобно на носна кърпа, носена от вятъра. Два часа по-късно то го изпревари, като премина на двадесет мили от него, обаче много преди това австралоазиатците вече се бяха присъединили към набъбващата тълпа, в катера на комодора.

Значи, бяха останали да се състезават „Даяна“ и „Лебедев“. Наистина, марсианците не се бяха отказали, но вече бяха изостанали с хиляда мили и не представляваха сериозна заплаха. Беше трудно да се разбере на какво разчита „Лебедев“, за да се надява на успех пред „Даяна“. По време на второто затъмнение обаче, Мертън установи, че бе започнал да се тревожи.

Познаваше добре руските пилоти и конструктори. От двадесет години се бяха опитвали да спечелят това състезание. В края на краищата, щеше да е справедливо, тъй като именно Пьотр Николаевич Лебедев в началото на двадесети век пръв констатира, че слънчевите лъчи упражняват натиск. Дотогава обаче не бяха успяли.

Знаеше, че няма да се откажат от амбициите си. Димитри очевидно гласеше нещо и то щеше да бъде много интересно.

На борда на служебния катер, намиращ се на хиляда мили зад яхтите, комодор Ван Стратен изпита едновременно изумление и обида, когато прочете радиограмата. Бе изминала над сто милиона мили, преди да достигне до него. Носеше най-лошите възможни новини, пристигнали от мрежата от обсерватории на Слънцето, разположени високо над неговата изпепеляваща повърхност.

Комодорът — титлата му бе почетна, тъй като на Земята бе професор по астрофизика в Харвард — всъщност не бе напълно изненадан. Съзтезанието никога не бе започвало толкова късно. Бяха отложили неколкократно началото му и сега май всички щяха да загубят.

Дълбоко под повърхността на Слънцето се натрупваха огромни сили. Във всеки момент енергията на милион водородни бомби щеше да се освободи и да предизвика взрива, известен като слънчево изригване. Невидимо огнено кълбо, няколко пъти по-голямо от родната ни планета, щеше да се понесе към пространството със скорост от милиони мили в час.

Облакът от електронен газ по всяка вероятност нямаше да улучи Земята. Докоснеше ли я, обаче, това щеше да стане едва след ден. Космическите кораби с дебелите си стени и могъщите си магнитни екрани щяха да се защитят. Леките слънчеви яхти, с техните тънки като от хартия стени, бяха безпомощни пред такава заплаха. Екипажите им трябваше да бъдат евакуирани, а състезанието — прекратено.

Джон Мертън не знаеше това, когато „Даяна“ правеше втората си обиколка около Земята. Ако всичко се развиваше нормално, тя щеше да бъде последната както за него, така и за руснаците. Бяха се движили по възходяща спирала хиляди мили, като черпеха енергия от слънчевите лъчи. При последната обиколка щяха да се откъснат напълно от Земята и да поемат дългия път към Луната. Щяха да се съзтезават само двете яхти. Умореният екипаж на „Санбийм“ отпадна, след като в протежение на над сто хиляди мили доблестно се опитваше да се справи с тяхното въртящо се платно.

Мертън не чувствуваше умора. Бе се нахранил и бе спал добре, а „Даяна“ се държеше превъзходно. Автопилотът регулираше напрежението на въжетата подобно на работливо паяче и поддържаше огромното платно в оптимално положение спрямо Слънцето — по-добре от което и да е човешко същество. Макар и до този момент двете квадратни мили пластмасова тъкан по всяка вероятност да бяха подложени на ударите на стотици микрометеорити, малките пробойни не се бяха отразили на тягата.

Тревожеха го само две неща. Първото бе осмото въже, което вече не можеше да се контролира както трябва. Без каквото и да е предупреждение неговата макара бе блокирала — независимо от целия натрупан инженерен опит в усвояването на космоса лагерите нерядко продължаваха да се повреждат в безвъздушното пространство. Не бе в състояние нито да отпусне, нито да обтегне въжето, така че щеше да му се наложи да насочва платното с помощта на останалите. За щастие, най-трудните операции вече бяха приключили и отсега нататък „Даяна“ щеше да се радва на попътен слънчев вятър. Както едно време са казвали старите моряци, лесно е да се справиш с платноходка, когато вятърът духа откъм рамото ти.