Артър Кларк - Фонтаните на рая

— Бележи начало на спад… Вече е на осемдесет и пет процента. Батерията започна да се изтощава.

— Ако издържи още двадесетина километра, ще е свършила добра работа. Как е самочувствието ти?

Морган понечи да отговори със суперлативи, но вродената му предпазливост го разубеди.

— Добре съм. — Отклони въпроса. — Ако можем да гарантираме на всички свои пасажери гледка, като тая, дето наблюдавах, няма да можем да спрем тълпите!

— Ще опитаме да направим нещо и по този въпрос. — Кингзли се засмя. — Ще помолим „Управлението на мусоните“ да изсипят няколко варела електрони на нужните места. Не е съвсем в техния ресор, но те умеят да импровизират… нали?

Морган захихика, без да даде отговор. Не откъсваше очи от инструменталния панел, откъдето ясно виждаше как и мощността на захранването, и скоростта на изкачването започнаха видимо да спадат. Нямаше причини за тревога. Паякът беше се изкачил на триста осемдесет и пет километра — малко по-малко от очакваните четиристотин, а в основната батерия имаше още живот.

Като стигна триста и деветдесетия километър, намали скоростта на изкачването. Капсулата запълзя съвсем бавно нагоре, докато изведнъж спря преди четиристотин и петия километър.

— Освобождавам се от батерията — отрапортува Морган. — Гледайте да не падне върху главите ви!

Още преди старта им бе хрумнала отличната идея да възстановят тази тежка и скъпа акумулаторна батерия, но нямаше достатъчно време, за да импровизират спирачна система, която би й позволила да се плъзне безопасно надолу, подобно на някой от детските парашути на Морган. Въпреки че парашут бе налице, прецениха, че можеше да се оплете в лентите. За щастие, областта на приземяването, само на десет километра от земната станция, се намираше в непроходима джунгла. Дивите форми на живот в Тейпробейн щяха да бъдат подложени на изпитание и Морган беше се приготвил да спори по-късно с „Департамента по резерватите“.

Завъртя предохранителния ключ и натисна червения бутон, който възпламеняваше експлозивните заряди. Паякът се разтресе от детонацията. След това превключи захранването към вградения вътре акумулатор, бавно отпусна фрикционните спирачки и подаде електричество към задвижващите мотори.

Капсулата започна да изкачва последния промеждутък от пътя. От пръв поглед към инструменталното табло стана ясно, че нещо не бе в ред. Паякът трябваше вече да е ускорил до двеста километра в час, а се движеше едва със сто дори при пълна тяга.

Не бяха нужни никакви тестове или изчисления. Морган постави диагноза мигновено, тъй като цифрите на командния панел говореха сами за себе си. Прималнял от неудовлетвореност, доложи на Центъра на Земята.

— В беда съм! Зарядите се взривиха… но батерията така и не падна. Нещо я задържа.

Излишно бе да добави: „Мисията ми трябва да приключи!“. Всеки знаеше много добре, че капсулата не можеше да достигне основата на кулата, ако продължаваше да тегли няколкостотин килограма мъртъв товар.

Бившият посланик Раджасингхе се нуждаеше от малко сън през последните нощи. Сякаш благосклонната природа го даряваше с максимална ефективност през останалите му години. А и кой можеше да се задържи в леглото по време, когато небесата на Тейпробейн бяха озарени от северно сияние — чудото на всички времена?

Как лелееше да застане до професор Пол Сарат, за да погледат заедно забележителната картина! Старият приятел му липсваше повече, отколкото си бе представял. Нямаше вече кой да го дразни или стимулира по познатия начин или поне да помнеше, че взаимните им връзки се простираха назад чак до детството.

На Раджасингхе даже не му бе хрумвало, че щеше да надживее Пол или че щеше да види фантастичния сталактит на кулата с тегло един билион тона как хвърля мост между орбиталната си основа и Тейпробейн, отстоящ на тридесет и шест хиляди километра. До края на дните си Сарат остана върл противник на проекта. Бе го нарекъл „Дамоклев меч“ и предсказваше как щял да прободе Земята. Но дори Пол се съгласи, че кулата вече се отплащаше с някои преимущества.

Може би за пръв път в историята целият свят научи за съществуванието на Тейпробейн и за древната му култура. Якагала с мрачното си присъствие и зловещи легенди привличаше специално внимание. Ето как професорът по археология успя да получи финансова подкрепа за някои от лелеяните си проекти. Загадъчната самоличност на създателя на Якагала вече бе описана в много книги и видеодрами, а билетите за лазерното представление „Звук и светлина“ в подножието на скалата неизменно се свършваха. Малко преди смъртта си Пол отбеляза тъжно, че „протичаше процес на възникване на малка индустрия с името на Калидаса и че ставаше все по-трудно да се отдели истината от измислицата“.