Артър Кларк - Фонтаните на рая

— При това — голям — истинска канара! Но като че последната идея бе най-удачна. Забрави за лунната ракета. Трябва да се изстрелят един милион десеттонови пратки, което ще ни върже ръцете с години напред, а като имаш предвид, че някои няма да могат да бъдат уловени… Ако не намерим достатъчно голям астероид, ще изкачим необходимата допълнителна маса с помощта на самия космически подемник… въпреки че мразя да се пилее излишно енергия.

— Последната идея може да се окаже икономически най-изгодна. Последните изградени електроцентрали са високоефективни и издигането на всеки тон товар на орбита би струвало само по двадесет долара.

— Сигурен ли си в тази цифра?

— Цитирах ти изявление на „Централната електростанция“.

Морган замълча за няколко минути. След това каза:

— Колегите от „Аерокосмическия отдел“ наистина ще ме намразят!

След това добави наум, но се обърна повече към преподобния Паракарма: „Ненавистта е емоция, недопустима за истински последовател на дадено учение!“. В очите на бившия доктор Чоам Голдберг бе прочел намерение за непреклонно противопоставяне. Но това можеше да се окаже не по-малко опасно.

Един от най-дразнещите специалитети на Пол Сарат бе да се обади по телефона и радостно или мрачно — според случая — да запита: „Чу ли новината?“. Въпреки че Раджасингхе често бе се изкушавал да даде най-общ отговор: „Да… изобщо не съм изненадан.“, никога не му бе дало сърце да открадне на приятеля си това елементарно удоволствие.

— Този път пък какво е? — отвърна без ентусиазъм.

— По канал „Глоубал Ту“ предават интервю на Максин със сенатор Колинз. Струва ми се, че нашият общ познайник Морган е загазил. Ще ти звънна отново.

Раджасингхе натисна копчето на канала за новини и политически анализи. Екранът угасна и на мястото на развълнуваното лице на Пол Сарат след няколко секунди се появи Максин Дювал. Тя седеше в нейното добре известно на публиката студио и разговаряше с председателя на „Теран Констракшън Корпорейшън“, който изглеждаше, че едвам потискаше раздразнението си, но възможно това бе само показност.

— Сенатор Колинз, сега, след като Световният съд излезе с постановление…

Раджасингхе натисна копчето за автоматичен запис и промърмори: „Мислех, че ще го дават в петък!“. Изключи звука и активира личната си връзка с „Аристотел“. Възкликна: „Боже мой, но днес е петък!“.

Както винаги, „Ари“ бе на линията на мига.

— Добро утро, Раджа. Какво мога да направя за теб?

Този прекрасен, безстрастен глас, недокоснат от човешки ларинкс, така и не се промени през последните четиридесет години, през които го познаваше. Десетилетия, а може би и столетия след като вече щеше да бъде мъртъв, компютърът щеше да разговаря с други така, както с него досега. (Между впрочем, колко ли разговора водеше едновременно в момента?) Веднъж от тази мисъл изпадна в униние. Сега вече му бе все едно. Дори не завиждаше на „Аристотел“ за неговата безсмъртност.

— Добро утро, „Ари“. Искам да ми представиш днешното постановление на Световния съд по делото на „Астроинженерната корпорация“ срещу вихара „Шри Канда“. Достатъчно ми е само обобщението. По-късно ми дай разпечатка на принтер.

— Решение 1. Лизингът на площадката на храма е потвърден за вечни времена въз основа на тейпробейнския и световния закони, кодифицирано с 2085. Прието единодушно.

Решение 2. Строежът на предполагаемата орбитална кула с нейните съпътствуващи шум, вибрации и влияние върху местност с голямо историческо и културно значение би съставлявало безпокойство от частен характер, заслужаващо съдебно разпореждане по силата на закона за правонарушенията, даващи право на възбуждане на иск. На този етап общественият интерес не е достатъчен, за да повлияе на заключителното разпореждане. Постановено с четири гласа „за“, два — „против“ и един — „въздържал се“.

— Благодаря ти, „Ари“. Не ми изпращай принтинг, няма да ми е нужен. Довиждане.

Да, случи се така, както очакваше. Ни знаеше дали да си отдъхне или да бъде разочарован. Бе свързан с миналото и се зарадва, че старите традиции бяха уважени и защитени. От кървавата история на човечеството бе научил едно — значими бяха само отделни индивиди: колкото и ексцентрични да бяха техните вярвания, те трябваше да бъдат отбранявани дотогава, докато не влезеха в конфликт с други, също тъй законни интереси. Какво бе казал древният поет? „Няма друго като държавата!“ Може би бе отишъл до крайност, но съждението му звучеше по-вярно от другите екстремистки мнения.