Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Погледнах към ъгъла, където бях оставил торбата с експлозива. Нямаше я. Явно сапьорите бяха отишли да вършат каквото се искаше от тях. Ами сега?

Липсваха прозорци, през които да надничам, затова седях на стола и слушах неспирното „кап, кап, кап“ на силната напитка, пълнеща поредната бутилка.

Ако бях слушал само още един час това адско църцорене, щях да изпадна в буйна лудост. Реших да се поразходя. Отидох до площадката над стъпалата. И установих, че тук ще свършат приключенията ми тази сутрин. Стълбата бе препречена от решетка, заключена с катинар. Стигаше до тавана и нямаше начин да се прехвърля над нея. Надзърнах вдясно през отворена врата. Възрастна жена присвиваше недоверчиво очи към мен. Предположих, че тя е нещо като портиерка. Не се съмнявах, че ключът за решетката е някъде из нейното леговище, но си оставаше недостъпен, освен, ако не исках да вляза в схватка за него. Пък и ми беше ясно, че опитах ли някаква щуротия, „щом дамата се разврещи, ченгето ще те връхлети“, ако се вярва на една някога популярна песничка. Прибрах се в стаята. Заех се да обмисля какви възможности имам. Веднага осъзнах, че не са кой знае колко много. Или да се свирам в тази воняща самоделна спиртоварна, или да измисля как да се измъкна. Не че напирах да изляза навън. Къде бих могъл да отида? Очевидно на юг, към града. Но това би означавало да преодолея шестметрова стена — не особено лека задача. А и часовите по кулите не биха останали доволни от подобно начинание. Вероятно беше най-добре да си мирувам тук, докато се върне Сам Даймс. Ако се върне. „Стига, де, Дейвид, пак се наежи от подозрения…“ Не беше изключено обаче някакви обстоятелства д а попречат на Сам и останалите да дойдат отново тук. Тогава бих рискувал по принуда сам да се добера до хангара с хидропланите и да се отправя към дома, както смогна. Кап… кап… кап…

Спиртоварната работеше. Почти непоносимата смрад на ферментиращ малц и ечемик овладя напълно ноздрите ми. От време на време портиерката преставаше да пази решетката, изкуцукваше в стаята, махаше пълната бутилка изпод неспирно капещото кранче, слагаше и тапа, прибираше я при другите в шкафа, (вътре имаше десетки), после поставяше празно шише под кранчето, завърташе го и… да, познахте — отново започваше онова „кап-кап-кап“.

По-късно сутринта измислих как да надничам към улицата. Стъпех ли на стол, можех да надзърна през вентилационната решетка. Така имах замрежен изглед към улицата, покрай която се редяха четириетажни блокове. Слънцето огряваше оживена шетня. Хора на всякаква възраст и от всички раси крачеха припряно насам-натам. Повечето носеха някакви вързопи или кошници. Виждах и мнозина незрящи. Минаваха уверено по улицата, но ми се догади, щом забелязах, че ги използват като товарен добитък. Мъкнеха огромни дървени сандъци, закрепени с ремъци на гърбовете им. Не видях дори един-единствен човек, облечен в нещо по-добро от жалки парцали.

Наблюдавах сценките долу няколко минути. Минаха един-двама велосипедисти. Зърнах и голяма ръчна количка, бутана от едър мъж. Вътре имаше две прасета в стъписващо съседство с ковчег, тапициран с налудничаво розов сатен. Подир него вървеше стадо говеда, подкарвани от момчета с пръчки в ръцете. Едва тогава за пръв път от попадането си в тази зона видях моторно превозно средство. Извих глава, за да го огледам по-внимателно. В ограниченото ми полезрение шумно се дотъркаля метална кутия на колела. И малкото стъкла по нея бяха закрити с гъста стоманена мрежа, а отгоре плексигласов мехур лъщеше под слънцето. В тази оръжейна куличка седеше мъж, който пушеше цигара.

Колата зави по една пресечка и видях отстрани думите „Полиция, Индустриален сектор, Ню Йорк“.

Това беше важно. Въпреки че този робски лагер беше почти изцяло, под управлението на самите затворници, имаше и полицейски патрули. Нямаше да пренебрегна информацията. Появи се мургавият дребосък Бенджи. В погледа му се четеше пълно безразличие към мен.

— Що не се смъкнеш от тоя стол, че Марти взе да сипва кльопачката в салона.

— Салона ли?

— Голямата стая в края на коридора. Имаш ли цигари?

— Не, съжалявам, аз не…

— Кльопачката се раздава в салона. Припкай натам да не свърши.

Изприпках, както се изрази Бенджи. Бях огладнял. Отгоре на това не знаех и кога ще е следващото ядене. Щом излязох в коридора, вонята на малц и ечемик се смени с могъщия лъх на варено зеле.

Носът не ме подведе. Зелевата чорба в огромния казан бълваше изпарения. Повече от десетина слепци вече се хранеха. Портиерката отново бе сменила ролята си и раздаваше парчета сивкав ронлив хляб. Духът на безмълвно отчаяние тегнеше толкова силно в стаята, че сякаш проникваше в ноздрите ми наред с миризмата на варено зеле. Помня как си повтарях: „Нещо трябва да се направи. Тези хора не бива да живеят така.“ Но колкото и да напъвах мозъка си, не измислих как да им помогна.