— О…, ъ-хъм, вярно — запъна се той. — Май е време да се махаме.
Тръгнахме по улицата, разделени на двойки. Дребният мургав човечец водеше, а Марни вървеше отзад, явно, за да е сигурна, че няма изоставащи. Дори да забавех крачка само за миг, усещах как ме побутва по торбата да се размърдам. Изпълнявах безмълвните и заръки без колебание. Не знаех още колко тласъка би понесло съдържанието на тази торба.
Ако съм очаквал да има пътека нагоре по скалите, заблуждавал съм се. Тръгнахме край подножието на отвеса и стигнахме до дълго ниско здание, простиращо се от водата до скалите. Накараха ни да влезем. (Марни ни побутваше, ако се налага.) Вътре имаше множество релси. Водачът запали газов фенер и с жест посочи да продължим навътре.
След няколко крачки осъзнах, че сградата не свършва при каменната стена. Двойният релсов път навлизаше в тунел.
— Да не е метрото? — подхвърлих на крачещия до мен Сам.
— Не, виж колко ръжда има по релсите. Не се използват от години. Предполагам, че трябва да е тунел за превоз на въглища. В старите времена докарвали въглищата с шлепове по Хъдзън, после ги товарели на подземни влакове за стоварване в града. — Огледа сводестия тунел, прорязан в плътната скала. — Може и да не е най-приятният маршрут, ама щом ще стигнем до целта, без да ни видят, за мен си е добър.
Продължихме нататък. Колкото и да се възпирах, начесто поглеждах през рамо към Марни. Косата, очите, овалът на лицето, формата на ушите — всички черти, с изключение на белега, прокарал кървавочервена линия по лицето и, наподобяваха Керис. Беше странна няма двойничка, която ме следваше като сянка, докато прониквахме под града.
Мислех си: „Навлизам в царство на кошмари. Виждам осакатена двойничка на жената, която обичам. Вървя през пещера, която сякаш няма край. На гърба си мъкна трийсетина килограма мощен експлозив. А фенерът на водача ни като че гасне. И мракът се сгъстява. Колко остава, докато десетте милиона призраци, витаещи в Манхатън, изскочат като вихрушка от този мъртвешки тунел?“ Потръпнах. Въздухът изстиваше забележимо. Виждах само блестящите очи на своите спътници. Струваше ми се, че зад мен зелените очи на Марни светят ярко като сияещи стъклени топчета, увиснали в тъмнината.
Товарът превиваше гърба ми. Започнах да усещам налудничав сърбеж между плешките си. Всичко наоколо наистина напомняше кошмар. Как ми се искаше някой да продума. Или да подсвирне. Или поне да си тананика някоя идиотска мелодийка. Но ние се мъкнехме напред в мълчание. И през цялото време мракът ни притискаше като тежко бреме.
„Добре дошъл в ада — повтарях си аз. — Добре дошъл в ада.“
Подземното пътешествие свърши някак неочаквано. До ръждясали машинарии, в които се разпознаваше прастар лентов транспортьор, някога пренасял въглищата догоре, имаше желязна стълба. Изкачихме я уморени. Трийсетте килограма взривни вещества ми тежаха като цял тон. С треперещи крака стигнах до последното стъпало и се затътрих през отворената врата.
Изведнъж се озовах навън във въглищарски двор. Купчини нарязани дърва за огрев стърчаха до пирамиди от надробени въглища. Вече внимавахме, прокраднахме се тихомълком до портала в оградата. Водачът се подаде, провери набързо чист ли е пътят и ни махна да тръгваме. Отзад нетърпеливата Марни се грижеше никой да не се откъсва от групата. Пред мен се откри съвсем друг Ню Йорк. Тук сградите сякаш бяха недорасли — от едноетажни колиби до пететажни жилищни блокове, не по-привлекателни за окото от гниещи зъби.
На лунната светлина се виждаше и друго. Откритите пространства (вероятно някогашни градски паркове) бяха заети с нещо като промишлен бордей. От комините на струпаните нагъсто бараки се виеше дим, а нямаше как да не чуя неуморните удари на чукове и чегъртането на триони, примесени с тракането на метал по метал и воя на електрически машини.
— Нощната смяна — тихо ме осведоми Сам. — Торънс предпочита неговите работяги да се бъхтят денонощно… Добре, госпожо, идвам.
Дългата ръка на Марни се протегна и непреклонно бутна Сам във вярната посока.
Отново попаднах в кошмар. Уличните лампи хвърляха болнав жълт оттенък върху всичко наоколо. Странно, но макар в постройките да шетаха хора, домовете в това гето почти не се осветяваха с електричество. Подминавах църкви, превърнати в цехове. Ковашки преси тътнеха в някогашните убежища на покоя. Не се мяркаха много моторни коли. Мъже, жени и деца вървяха припряно по своите дела с какви ли не тежки товари на гърбовете си — животински трупове, дърва, оловни тръби, отпадъчен метал, автомобилни гуми. Тук-там части от пътя бяха оградени и приютяваха кози, овце и кокошки.
Читать дальше