Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Сам доближи носа на хидроплана, докато още седях в кабината и проверявах всичко след полета. Махна ми да отворя илюминатора.

— Страхотен полет, Дейвид. Сега трябва да те приберем на сигурно място, докато не сме готови за завръщането у дома.

— Предполагах, че ще остана при самолета. Има…

— Рискът е твърде голям. Не сме сигурни, че и това място няма да бъде претърсено. Ще имаш водач, който ще те заведе в някое жилище. И ще си кротуваш, докато не те върнат тук. Схвана ли?

Кимнах.

— Шавай по-пъргаво — нареди Сам. — Трябва да се махнем оттук най-много след десет минути.

Докато се измъкна от хидроплана, повечето хора излизаха. Забелязах, че щурмоваците са се разделили на групи от четири до осем души. И всяка имаше водач, вероятно местен човек. Напускаха наместо хангара през страничен изход. И Гейбриъл беше включен в една група. Макар и в отсрещния край на помещението, долови погледа ми и размаха ръка за поздрав. После се изсули в нощта с неколцина щурмоваци. Моята група тръгна последна. Видях, че ще бъда в компанията на специалистката по телевизия и двама сапьори. Ничии сили не оставаха неизползвани. Оказа се, че ще нося на гръб тежка торба заедно с раницата си.

— Какво има вътре? — не сдържах любопитството си.

— По-добре не питай. Но когато оставяш торбата на земята, отнасяй се с нея като с най-финия порцелан на баба си.

— Аха… Вече се досещах какво е натъпкано в торбата. От този миг я пипах с извънредно внимание.

След миг се промушихме през вратата. Отново усещах твърдата земя на Манхатън под краката си. В далечината се дочуваха шум на коли и метални трясъци, може би от някакъв завод. Пред мен път делеше пристана от отвесен склон.

В групата се събрахме дванайсетина души. Сам Даймс си поприказва с нашия водач и притича към мен.

— Не се отделяй от останалите. Потегляме след минутка.

— Няма ли да се набиваме на очи, като се размотаваме по улиците на Манхатън с всичко това на гърбовете си?

Кимнах към хората, нарамили тежките торби. Неколцина носеха и автомати. Гледката би трябвало да се стори подозрителна и на най-нехайния полицай.

— Не се тревожи, Дейвид. Сега сме северно от 102-а успоредна улица. Тази част на Манхатън много се различава от луксозните квартали в южната половина на острова, които познаваш. — Той все се озърташе разсеяно, сякаш се боеше да не ни открият. Това не ми вдъхваше увереност. — Пък и ние ще минем по особен маршрут… а-а…

— Какво има?

— Нищо. Ето я водачката ни. Дойде най-после.

Огледах се и видях стройна фигура да се показва от сенките. Имаше нещо в тази походка… След секунда тя се обърна с лице към мен. Опулих се.

— Керис?

— Керис? — повторих, щом тя излезе напълно от сенките. Веднага прекрачих към нея, протегнал ръце да я прегърна. Жената отскочи, сякаш бях посегнал да я ударя.

— Керис, какво ти става?

Тя вирна брадичка и се вторачи в мен. Тогава зърнах жестоко обезобразяващия белег, прерязал косо лицето и от дясното слепоочие до левия край на устата. Изпъкваща червена зараснала рана, разделяща лицето на две. Смръзнах се. И внезапно ми хрумна: „Торънс и е сторил това.“

— Господи, Керис, какво те е сполетяло? Отново понечих да я прегърна. Тя ме изгледа свирепо. — Керис…

Усетих нечия ръка на рамото си.

— Дейвид, по-кротко.

— Сам, погледни какво и е сторило онова чудовище. Тя беше…

— Дейвид… Недей, Дейвид, първо ме изслушай! — Пръстите му се вкопчиха в ръката ми. — Тя не е Керис. Трябва да е нейна сестра. Може дори да са близначки. Де да знам.

— Олеле… — Обърнах се към нея. — Съжалявам, искрено съжалявам. Помислих…

— Дейвид, криво ми е, че стана тъй… — побърза да се намеси Сам. — Ако ще да ти прилича на гадна шегичка, не е вярно. Нямах си идея, че тая вечер ще дойде сестра на Керис… — Изви глава да погледне момичето. — Извинете, госпожо. Сбъркахме ви с друга жена.

До нас застана дребен тъмен силует.

— Марни не приказва. — Мъжът докосна с пръст езика си. — Когато била по-малка, ченгетата решили, че бездруго плямпа излишно. Размърда пръсти, сякаш режеше с ножица.

— Не разбирам — тръснах глава. — Значи е от децата на Торънс, но той и е причинил това?

Сам се навъси.

— Торънс има стотици деца. И ако не е доволен от някое, то попада тук. Като гледам, доста строго подбира на кого да е баща… ако изобщо заслужава да го наричаш тъй. Чакай… Какво има, госпожо?

Белязаното момиче, което иначе приличаше стъписващо на Керис, видимо губеше търпение. Тупна Сам по рамото и посочи стръмния склон.