Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Нищо ли? — тя ме зяпва. — Ще излизате ли?

— Не! Просто си мислех… може аз да сготвя довечера.

— Ясно — отвръща тя. — Както искаш. — Съвсем спокойно продължава да потупва възглавничките. — Хареса ли ти супата? — пита, без да ме поглежда.

— Беше фантастична — отвръщам бързо. — Благодаря. Невероятна… ароматна…

— Добре — отвръща Джана и аз долавям напрежение. — Старая се.

Господи! Тя май се обиди.

— Кажи ми какво искаш да купя, щом ще готвиш — продължава Джана и връща възглавницата на мястото й. — Нещо ново ли ще бъде, или си решила да пробваш нещо различно…

По дяволите! Наистина се е обидила.

— Ами… ъъъ… — не мога да продумам от притеснение. — Май е най-добре ти да приготвиш нещо леко. Не се преуморявай. И сандвич става.

— Сандвич ли? — тя вдига глава в недоумение. — Нали говорим за вечеря?

— Ами… каквото искаш! Сготви каквото ти е приятно!

Щом изричам думите, ми става ясно колко глупаво звучи. Отдръпвам се и се протягам към списание за недвижими имоти, оставено на масата, отворено на статия за фонтани.

Как ще свикна с всичко това? Как, за бога, да се превърна в жена, която разчита на икономка?

— Аууу! Канапето е скъсано! — гласът на Джана се извисява типично по италиански. Тя дръпва слушалките на айпода от ушите си и поглежда ужасена дамаската. — Виж! Скъсана е! Вчера сутринта всичко беше наред. — Тя ме поглежда възмутено. — Казвам ти, да знаеш, че го оставих в добро състояние, нямаше нито скъсано, нито лекета…

Кръвта нахлува в главата ми.

— Аз… аз съм виновна — заеквам. — Аз го направих.

— Ти?

— Стана случайно — мънкам аз. — Не исках. Счупих стъкления леопард и… — едва успявам да си поема дъх. — Ще поръчам нова дамаска, обещавам. Моля те, само не казвай на Ерик. Той не знае.

— Не знае ли? — Джана ми се струва доста озадачена.

— Хвърлих отгоре една възглавница. — Преглъщам с усилие. — За да скрия скъсаното.

Джана ме е зяпнала, а аз не смея дори да дишам. След малко строгото й лице се преобразява и тя избухва в смях. Оставя възглавницата и ме погалва по ръката.

— Ще го зашия. С малки, почти невидими бодове. Той изобщо няма да разбере.

— Наистина ли? — обзема ме облекчение. — Слава богу. Та това е направо чудесно. Много ще ти бъда благодарна.

Джана ме поглежда объркана, скръстила ръце на едрите си гърди.

— Сигурна ли си, че ти няма нищо на главата? — пита най-сетне тя. — Да не би да са ти присадили нова самоличност?

— Какво? — избухвам в смях. — Не… — На вратата се звънва. — Аз ще отворя. — Бързам към вратата и вдигам домофона. — Ало?

— Ало — чувам гърлен глас. — Доставка на автомобил за Гардинър.

Новата ми кола е паркирана пред сградата, на място, което според портиера е лично мое и запазено. Доставили са ми сребърен мерцедес, поне така пише на емблемата отпред. Освен това е кабриолет. Не мога да кажа нищо повече, освен че отдалеч личи, че струва цяло състояние.

— Подпишете тук… и тук… — доставчикът ми подава папка.

— Добре — разписвам се.

— Ето ви ключовете… документ за платен данък… останалите документи… честито, миличка. — Мъжът си дръпва химикалката и си тръгва, а аз оставам сама с колата, куп документи и лъскавите ключове. Държа ги с два пръста и усещам вълнение.

Никога не съм била почитателка на автомобилите.

Но пък никога не съм имала чисто нов лъскав мерцедес. А този чисто нов лъскав мерцедес е лично мой.

Дали да не го огледам отвътре? С инстинктивен жест натискам малко копче и отскачам, когато колата изпищява и фаровете започват да присветват.

Очевидно съм правила това и преди. Отварям вратата, настанявам се зад волана и си поемам дълбоко дъх.

Леле, на това му се казва кола! Направо разбива допотопното рено на Скапаняка Дейв. Усещам най-възхитителната миризма на нова кожа. Седалките са удобни и широки. Обхващат съвсем естествено тялото ти. Пасват ми идеално. Няма да мръдна оттук.

Оставам неподвижна няколко минути и наблюдавам как вратата на гаража се вдига, когато някакво беемве излиза.

Работата е там, че… Но аз мога да шофирам. Сигурно съм взела книжка, нищо че не помня кога и как.

А този автомобил е страхотен. Срамота е да не го пробвам.

За опит пъхвам ключа отстрани на волана и той пасва! Завъртам го, както съм виждала, че правят, и моторът гъргори в знак на протест. По дяволите! Какво направих? Отново завъртам ключа, този път по-внимателно и на таблото светват разни лампички.

Ами сега? Оглеждам се за вдъхновение, но нищо не се получава. Нямам никаква представа как работи това чудо. Не си спомням някога да съм карала кола.