Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Усмихвам се, но той не се усмихва, не ми казва нищо. Изражението му започва да ме притеснява.

— Искаш ли да паркирам вместо теб? — пита рязко той.

— Да, ако обичаш. — Поглеждам лявата си ръка и забелязвам, че все още стискам ръчната. — Мога ли да я пусна? Да не тръгна отново?

По лицето му трепва усмивка.

— Няма. Не се притеснявай. Пусни я.

Предпазливо отпускам ръка и усещам, че е вдървена.

— Много благодаря. — Слизам от колата. — Това е новата ми кола. Ако я ударя, дори не ми се мисли… — Мръщя се. — Съпругът ми я е купил, за да замести старата. Ти познаваш ли го? Казва се Ерик Гардинър.

— Да — отвръща след кратко мълчание той. — Познавам го.

Качва се в колата, затваря вратата и ми дава знак да се отдръпна. В следващия момент като опитен шофьор дава заден и връща автомобила на мястото му.

— Благодаря — въздъхвам, когато той слиза. — Много ти благодаря.

Чакам го да каже „Няма защо“ или „Пак заповядай“, но той е потънал в свои си мисли.

— Какво казаха за амнезията ти? — пита неочаквано и вдига поглед към мен. — Завинаги ли са изчезнали спомените ти?

— Може да се върнат по всяко време — обяснявам аз. — Може никога да не се върнат. Никой не знае. Просто се опитвам да опозная живота си отново. Ерик много ми помага, учи ме за нещата от брака ни и всичко останало. Наистина е съвършеният съпруг! — Усмихвам се отново и се опитвам да разведря настроението. — А ти… откъде се познаваме?

Тъмнокосият не отговаря. Напъхал е ръце в джобовете и гледа към небето. Просто не разбирам какъв му е проблем.

Най-сетне навежда глава и ме поглежда отново, намръщен, сякаш от болка. Може пък нещо да го боли. Може да има главоболие.

— Трябва да вървя — заявява той.

— Ами, добре. Много ти благодаря — усмихвам се любезно. — Беше ми приятно да се запознаем. Разбирам, че сме се познавали в предишния ми живот… Нали ме разбираш! — Подавам му ръка, но той ме гледа така, сякаш не разбира какво правя.

— Чао, Лекси.

След тези думи ми обръща гръб.

— Чао — провиквам се след него. Странен тип. Така и не ми каза името си.

Фи е най-откровеният човек, когото познавам. Запознахме се на шест, когато бях новото момиче на игрището. Тя бе с цяла глава по-висока от мен, косата й бе на плитки, а гласът й звучеше плътно и уверено. Каза ми, че пластмасовото ми въже е гола вода и бързо изброи всичките му недостатъци. Тъкмо когато се канех да заплача, тя ми предложи своето.

Такава си е Фи. Стряска хората с прямотата си и го знае. Когато каже нещо, което не е на място, притиска уста с ръка и извива очи нагоре. Но пък е толкова сърдечна и мила. А пък на събрания е велика. Другите дрънкат глупости, докато тя се спира само на обсъждания въпрос.

Фи ми даде идеята да подам документи за „Мокети Делър“. Работеше там от две години, когато „Френшос“, фирмата, в която работех аз, бе купена от испанска компания и някои от нас изхвърчаха. В отдел „Мокети“ се било открило място и Фи предложи да занеса автобиография, за да я даде на шефа си Гавин… Това е. Така си намерих нова работа.

Откакто работим заедно, се сближихме още повече. Обядваме заедно, през уикендите ходим на кино, пращаме си есемеси, докато Гавин трие сол на главите на екипа си. Близка съм и с Каролин и Дебс, но когато науча някоя клюка, първо звъня на Фи и мисля първо за нея, винаги е така, когато се случи нещо смешно.

Затова ми се струва повече от странно, че не ми се обажда. Пратих й още няколко есемеса, откакто излязох от болницата. Оставих две съобщения на гласовата й поща. Пратих и няколко шеговити имейла, дори пуснах картичка, за да й благодаря за цветята. Тя така и не се обади. Може да е заета, повтарям си аз. Може да е на семинар, може да е болна… Може да е какво ли не.

Както и да е. Днес ще ходя на работа, така че ще я видя. Ще видя и останалите.

Поглеждам се в огромното огледало в стаята за дрехи. Лекси от 2004 година ходеше на работа с черен панталон от „Некст“, риза от коша с намалени дрехи в „Ню Лук“ и мокасини с изядени токове.

Сега положението е съвсем различно. Облякла съм най-колосаната риза, която съм виждала, прескъпа „Прада“ с двоен маншет. Костюмът ми е черен, с права пола, а сакото — вталено. Обула съм копринени чорапи. Обувките са лачени, с тънък висок ток. Косата ми е изправена и прибрана на кок. Приличам на илюстрация от детска книжка. Шефката, която е и истинска дама.

Ерик влиза в стаята и аз се завъртам.

— Как изглеждам?

— Супер — кима той, но май не е изненадан от вида ми. Сигурно подобни тоалети са нещо обичайно за мен, въпреки че не мога да си представя да се контя така всеки ден.