Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Буреносните облаци продължаваха да сипят мрак върху Тьокланд и надвисваха над островчето като плътна грамада, срещу която дори ураганният вятър нямаше никаква власт. Но по сляпата милост на случайността още не беше заваляло.

— Трябва да побързаме. Както се готви да плисне дъжд, не ще запалим фитилите — каза Свановски ненадеен актьор в тази трагедия, който неволно предусещаше, че последната сцена наближава, и не искаше да отсъствува в края на драмата.

Двамата с Натаниел отидоха да търсят експлозивите. Високо, за да се чува сред воя на урагана, гениалният шахматист му разправи най-главното от своите похождения и разкрития през седмиците на доброволно изгнание в Тьокланд.

— Аз също помислих, след като влязох в лабиринта, че странният музей със загадки пази някаква тайна, около която Казацкян не иска или не може да даде указания. Стигнах до езерото с потопените храмове, но наистина не знаех как да продължа. Напуснах принудително, а не стратегически. Но бях против да замина от островчето със загубена партия. Изведоха ме навън, за да ме изхвърлят от Тьокланд. Тъкмо тогава ние се видяхме набързо. А аз вече кроях планове как да остана близо до голямата загадка, но трябваше да изчакам сгодния случай. На излизане от лагера ме прехвърлиха на друга кола. Пазеха строго. После подкараха с голяма скорост, изглежда, бързаха. Да скоча в движение, би било лудост. Като стигнахме на пристана, разбрах, че имам само една възможност — да избягам пеша. Така и направих. Издебнах разсейването на онези типове, докато приготвяха моторницата за отплаване. Когато усетиха, аз все още бях наблизо, но на онова място има толкова възможности да изчезнеш, че те не можаха да ме открият. От друга страна, не бяха подготвени за подобен случай. Имаха указания почти за всичко, но бягство на участник в конкурса не бе предвидено. Уморени от напразното търсене, допуснаха грешката да отидат до лагера и да вдигнат тревога. Това ми позволи да проникна навътре в острова и да намеря по-добри скривалища. През следващите часове ме диреха отчаяно. За щастие нямаха кучета, иначе щяха да ме открият много лесно. — Свановски прекъсна за малко разказа си и после продължи. — Казацкян явно се безпокоеше от присъствието на един непредвиден гост, който души насам-натам из островчето. Но диренето не можеше да продължи дълго. Компанията не разполагаше с достатъчно хора, за да претърсва непрекъснато цялото островче, ако не искаше да занемари поддържането на лабиринта и работата по приемането и проверката на изследователите. Привечер наличните сили, хвърлени за моето преследване, намаляха много. След шест-седем дни търсенето спря напълно. Сигурно са си помислили, че съм умрял от глад. Компанията реши да премълчи станалото и да отхвърля всяка отговорност. И действително мнозина биха умрели от глад при подобни обстоятелства. На този остров няма ни животно, ни зеленина или корен — няма какво да набодеш на зъба си. Но аз съм свикнал да издържам на принудителни условия. Винаги когато се подготвям за шампионати по шах, се оттеглям в необитаеми места и спазвам много строг режим на хранене. Това ми създава необикновена умствена яснота при тренировките.

Натаниел си помисли, че дори и така, трябва да е било много трудно да преживееш на острова.

— Както винаги — продължи шахматистът — носех скрити в колана изобилни запаси от витаминозни хапчета и белтъчини, каквито вземат космонавтите. По-късно открих, че един рядък вид птици гнезди на Тьокланд — нужен им е само за да снесат яйцата си. После те отлитат и ги изоставят, сякаш островът е прокълната земя, където инстинктът не им препоръчва да мътят. Тези наистина вкусни яйца бяха цялата ми прехрана. За пиене нямах никакви пречки — дъждовната вода образува многобройни локвички във вдлъбнатините по камъните.

Когато чу това, Натаниел даде на Свановски част от своите припаси — сирене, сухари, фурми и печени бадеми. Прекарал толкова дни, без да вкуси нормална храна, световният шампион задъвка с наслада, без да спира, нито да намали ход.

— При нашето положение това е почти разкош. Благодаря ти — рече Свановски, като ядеше лакомо. — Вярно е, че се напатих доста, но откакто престанаха да ме търсят, аз се радвах на голяма свобода на действие, много по-голяма, отколкото бях си представял. Дори съм извършвал набези в лагера!

Бурята виеше с още по-голяма сила и ги накара да млъкнат, за да продължат по-бързо напред. Подир няколко секунди Свановски извика: