Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

— Ще се оставя да ме носят вълните и когато бъда на няколко метра от брега, ще скоча. Все ще се намери някоя скала, за която да се вкопча! — рече си Маливерт, решен на тая смела постъпка, защото, докато беше жив, никога нямаше да се предаде. И той продължи да се бори, като изгребваше водата. Вече бе на няколко метра от острите скали. Но когато настъпи решителният миг да скочи, той разбра, че няма смелост да го стори, и слепешката понечи да запази за още една секунда люлеещата се опора под краката си, предопределена може би съвсем скоро да стане символичен негов ковчег.

И по някаква странна случайност тъкмо тази последна нерешителност го спаси.

Изидор неволно затвори очи в очакване на неизбежния сблъсък. След като бе тласнат грубо от вълните, той забеляза смаян, че бурята е утихнала, а лодката си е възвърнала устойчивостта. Грохотът на северняка се отдалечаваше, а вилнеенето на бурята, която заплашваше да го прекатури, беше замряло почти напълно.

— Дали това затишие не е на другия свят? — промърмори той, докато отваряше недоверчиво очи.

Наоколо бе паднала нощ — не успя да види нищо. В същия миг съгледа зад гърба си тъничък процеп светлина. Тогава започна да разбира какво се е случило. Вместо да бъде премазан о скалите, той бе имал огромното щастие да бъде тласнат във вътрешността на някаква пещера, чието гърло зееше в основата на отвесния бряг.

Тутакси нещо, което дотогава не беше имало стойност, придоби решителна важност. Пъхнато в плътна пластмасова калъфка, на пояса си носеше фенерче. Провери състоянието му. Работеше. Така видя, че се намира в нещо като вътрешно езеро, свързано с ревящото море.

Макар че по време на бурята веслата бяха изчезнали, той се придвижи из наводнената пещера, като гребеше с ръце. Недалеч водата се укротяваше в малко каменисто заливче, което се разклоняваше в различни естествени тунели към подземието на острова. След няколко минути успя да стигне дотам и подир много премеждия стъпи на твърда земя. Ужасната случка завършваше щастливо. Побъркан от радост, Маливерт си мислеше:

— Ех, че невероятен късмет! Ето че съм проникнал на острова незабелязан от досадни пазачи и часови. Ами ако сега излезе, че през тези тунели мога да стигна до вътрешността на лабиринта? Ако и занапред щастието продължава да ме съпровожда, всичко е възможно.

И така Маливерт, преди малко сигурен кандидат за безславна смърт в океана, сега се намираше едва ли не в благоприятно положение, което му позволяваше пръв от съзаклятниците на «Дедал» да се добере до замлъкналия Корнелиус и до потайното лице на голямата загадка на лабиринта.

Без да се изненадва от мрачния вид на подземието, решителен и непредпазлив, той предприе втората част от приключението си. Лодката остави в малкото заливче, за да се подсигури в случай на извънредно положение. Обаче разбушуваното море вън в неспирното си търсене на жертви не позволяваше никакво отстъпление.

За пътниците на «Дедал» нещата също не вървяха по мед и масло.

Неизправната яхта, блъскана от природните стихии, бе успяла да измине голяма част от пътя си към пристана благодарение на неочакваната сръчност на четиримата смели «моряци». Ала напорът на бурята беше толкова силен, че възможностите й да плава намаляваха с всяка минута — имаше гибелна пробойна във ватерлинията.

Деляха ги само три мили от жадуваното пристанище, но преодоляването и на това късо разстояние представляваше неизпълним подвиг — с пробития корпус и изтощените мотори щяха да потънат незабавно.

Единствената лодка, с която разполагаха, бе използувана при първото слизане на брега и я смятаха за изгубена. Малките спасителни пояси нямаше да им послужат срещу огромните вълни.

Тогава като дар от съдбата недалеч се появи спасителна сянка!

Една от моторниците на компанията, която развълнуваното море явно бе изтръгнало от пристана, бързо се приближаваше към тях, полюшвана от вълните, с угаснали светлини и без пътници в нея.

— Погледнете! Трябва да я хванем на всяка цена — надвил страха си в сериозната обстановка, се обади Минос Тахтер. Като най-боязлив обаче, той не се реши да направлява смелостта на останалите.

Моментът беше подходящ, тъй като вятърът бе сменил посоката си и приближаваше моторницата встрани от тях.

— Ако не я хванем, ще ни отмине! — извика силно Манцони, превърнал се в сноп от нерви.

Всички си даваха сметка, че спасението им зависи от тяхната ловкост. Налагаше се да действуват бързо.