Хоан Хисберт - Загадката на остров Тьокланд

Веднага след като новината на компанията бе разпространена, канторите й в Дондрапур бяха опразнени и затворени. Нейните служители са изчезнали и нищо не се знае за местонахождението им.

По тази причина не ни беше възможно да допълним съобщението с повече данни. Засега не се знае какво становище ще вземе нашето правителство относно престоя на постоянния надзирател в Тьокланд или относно другите страни на този въпрос.

Нашата предавателна станция ще дежури непрекъснато. Щом получим нови сведения и подробности, ще ви осведомим своевременно.»

— Давате ли си сметка? — възкликна Валентина Маркулова. — Часът на посланието на компанията съвпада почти напълно с времето, когато бе прекъсната връзката ни с Корнелиус!

— Голямата упоритост на Казацкян може да бъде пречупена само от непредвидено събитие, което той не може да контролира — рече Марлен, като влагаше огромно старание да изтълкува действията на президента. — Нещо много сериозно трябва да се е случило!

В този миг великанска вълна подхвърли «Дедал» няколко метра над развълнуваното море, запращайки го после в бездна от разпенена вода. По чудо яхтата не се преобърна, но пътниците й се изпотъркаляха по пода, докато успяха да се хванат за нещо устойчиво.

Това може би беше последното предупреждение на морето, готово да ги погълне завинаги. Сред грохота, който предвещаваше подводен земетръс, четиримата мокри до кости «моряци», като плюеха вода, стигнаха бързо до решение, наложено им от обстановката.

— Ако преди това не потънем, ще се подслоним в пристана — извика Манцони. — Щом стъпим на острова, ще видим какво може да се направи.

— Да, разбира се, ще ни посрещнат с отворени обятия, вместо вечеря, ще ни дадат «лека закуска». По-добре да изпия цял литър солена вода, отколкото да опитам «ястията» на мистър Казацкян — рече Минос, който явно се боеше повече от хората на Тьокланд, отколкото от жадния за корабокрушенци океан.

— Дори да нямаше буря, трябваше да отидем на всяка цена — уточни Марлен, вкопчила се в някакви въжета. — Закриването на конкурса и мълчанието на Корнелиус променят всичко.

— Сигурно се нуждае от бърза помощ. Трябва да се намесим, преди да е станало прекалено късно, макар и да разкрием по този начин играта си — добави Валентина Маркулова, като нарочно не спомена морските усложнения и даде последното, единствено възможно наставление.

И тъй вдъхновените изследователи, пристигнали в Индийския океан с намерението да приложат научните си знания и силата на въображението си в най-невероятното изпитание, обречени на отчаяна борба да оцелеят, започнаха своето сражение с вълните, с надеждата да не се издавят и в същото време — да помогнат приключението на Берцот да не завърши с гибелен край.

Ала бурята, стигнала най-връхната точка на яростта си, издигаше хиляди клопки между тях и целта им.

Точно в тези минути, чувствувайки се разнищен от неуправляеми сили, които нямаха нищо общо с Корнелиус и приятелите му, Анастасе Казацкян бе започнал в кабинета си трескава разрушителна работа.

Натрупало енергия, изнемощялото му тяло, изглежда, се готвеше за последната си битка. В една застрашително нарастваща клада той хвърляше всичките си планове, ръкописи и книжа.

Отвън, смутени и гневни, неколцина от хората му, чийто вид сега бе по-отблъскващ от всякога, спореха на глас, обаче не смееха да се намесят.

Вътре, задушен от топлината и пушека, без да прекъсва работата си, исполинският мършав президент шепнеше с горчивина, почти плачейки, незавършени изречения:

— … ако дойде страшният миг, невероятното зазоряване, денят на безкрайната прозрачност, нека стане наведнъж, без предварително известие, без страх и без страдание… може всичко да продължи известно време както винаги, без страхът от съмнението…

Лицето му вече не се променяше така внезапно. Сега той приличаше на старец, който е на границата на силите си.

— … всичко вече е загубено, направих всичко възможно, но не стигна… Корнелиус Берцот беше най-голямата ми и последна надежда… сега съм сигурен, жестоко и пагубно сигурен, че той никога няма да стигне дотам…

След като изгори книжата, Казацкян пристъпи към прага, като се опитваше да се измъкне от стаята, в която вече не можеше да се диша.

— … би могъл да бъде най-красивият миг в историята, денят на утвърждаването на нашия свят… можеше…

Когато вече се канеше да излезе, той видя, че вратата е обсадена — разбунтуваните мъже, които бяха спорили, му препречваха пътя.