Стивън Кинг - Пътна мрежа

— Ще трябва да ви изплатя сумата в банкноти от по сто и петстотин долара — каза тя.

— Става.

Тя написа разписката за влога и после влезе зад дебелите врати на сейфа. На излизане носеше малко метално куфарче. Каза нещо на охраната и мъжът тръгна до нея. Междувременно му хвърли един подозрителен поглед.

Тя изброи три пачки от по десет хиляди долара, във всяка по двайсет банкноти от по петстотин долара. Постави върху всяка от тях по една бележка, а после зареди и трите в машината за броене на пари. След всяка купчинка, върху бележката машината изписа $10 000.

Тя изброи и четирийсет и две банкноти от по сто долара, прехвърляйки бързо хартията с гумения напръстник на десния си показалец. Върху тази купчинка остави и пет банкноти от по десет долара. Изравни краищата на пачката, и постави бележка отгоре й, върху която броячната машина изписа $4250

Четирите пачки сега бяха подредени една до друга и тримата за момент ги погледнаха недоверчиво — достатъчно пари, за да се купи къща, или пет кадилака, или малък спортен самолет „Пайпър клъб“, или близо сто хиляди картона цигари.

После тя каза несигурно:

— Мога да ви предложа и чантичка с цип…

— Не, няма нужда.

Той събра купчинките и ги пусна в джобовете на палтото си. Охраната гледаше това кавалерско отношение спрямо националната валута с мълчаливо презрение; симпатичната касиерка изглеждаше пленена от красотата на акта (петгодишната й заплата изчезваше безмълвно по джобовете на поизмачканото палто на този човек и почти не ги издуваше); управителят го гледаше със зле прикрита неприязън, тъй като банката бе място, където парите трябваше да са, подобно на Бог, скрити за окото и винаги почитани.

— Добре стана — каза той, натъпквайки и чековата си книжка върху пачките от по десет хиляди долара. — И не го взимайте навътре.

Той тръгна навън и те го проследиха с поглед. След него старата жена пристъпи и подаде на симпатичната служителка чека си за социална осигуровка, разписан на нужното място за осребряване. Симпатичната касиерка й върна в замяна двеста трийсет и пет долара и шейсет и три цента.

Като се върна вкъщи той остави парите в една прашна халба за бира върху най-горния рафт на шкафа в кухнята. Халбата му бе от Мери — шеговит подарък за рождения му ден от преди пет години. Никога не бе я имал за особено скъпа, като обикновено предпочиташе да си пие бирата направо от бутилката. Отпред на халбата бе изрисуван олимпийския факел и думите: ОТБОР ПО ПИЕНЕ САЩ.

Остави халбата на мястото й, вече пълна с по-силно пиво и се качи в стаята на Чарли, където беше и бюрото му. Порови се из най-долното чекмедже и намери един плътен кафяв плик. Седна на бюрото си, прибави новата сума към баланса на чековата си книжка и видя, че се получава сумата от 35,053 долара. Адресира плика до Мери. Пъхна чековата книжка вътре, запечата го и отново започна да се рови в бюрото. Намери няколко листа марки и залепи пет от по осем цента върху плика. Огледа го за момент и после под адреса написа: БЪРЗА ПОЩА.

Остави плика изправен на бюрото си и отиде в кухнята за да си налее нещо за пиене.

Беше късно през нощта, валеше сняг, а Маглиоре не се обаждаше. Той седеше в дневната с чаша в ръка и слушаше стереограмофона, защото телевизорът бе все още в състоянието на ветеран от войната. По-рано бе излязъл навън с четири банкноти от по десет долара (от халбата) и бе купил четири плочи с рокендрол. Едната се казваше Нека кърви и бе на Ролинг Стоунс. Бе я чул на купона и му харесваше повече от другите три, които му се виждаха някак слаби. Едната от тях, на някаква група на име Кросби, Стилс, Неш енд Янг му се видя толкова слаба, че я бе строшил на коляното си. Но Нека кърви бе пълна с буйна, крещяща, ритмична музика. От нея вреше и кипеше. Много му харесваше. Напомняше му за „Хайде да се разберем“ на Монт Хол. Сега Мик Джагър пееше: Да, всеки иска да натопи по някой, ако и с теб е така, направи го със мен.

Беше се замислил за плаката в банката, с цялата земя, нова и непозната, и с думите, приканващи хората ДА Я НАПУСНАТ. Това го накара да си спомни за дрогирането си в новогодишната нощ. Тогава май бе напуснал земята. Съвсем.

Но, достави ли му удоволствие?

Този въпрос го стресни.

През последните два месеца бе подскачал на място, като дете с прищипани на вратата пръсти. Но, не бе ли преживял и нещо ново, наред с това?

Бе направил неща, които никога не би извършил при други обстоятелства. Пътуванията по околовръстното, без мисъл, но със свобода като на прелетна птица. Момичето и сексът, докосването до гърдите й, така различни от тези на Мери. Срещата с човека, който бе мошеник. Това, че този човек, в крайна сметка, го взе на сериозно. Престъпната възбуда от хвърлянето на бензиновите бомби и безпаметният ужас, когато изглеждаше, че колата не ще може да прехвърли височината й да го отведе оттам. От сухата му душа на директор от средния ешелон бяха изровени дълбоки емоции, подобно на останки от далечна религия, намерени при археологически разкопки. Той знаеше какво значи да си жив.