Стивън Кинг - Пътна мрежа

Направи си още едно питие и седна на масата в кухнята, за да премисли цялата ситуация. Те бяха разбрали за Оливия. И бяха готови да го изнудват с това. Макар че за изнудване случаят с момичето трудно щеше да свърши някаква работа. Те без съмнение можеха да сложат край на брака му, но той и без това вече беше на път. Но бяха го шпионирали .

И въпросът бе, как?

Ако го бяха следили, щяха да знаят и за небезизвестното пука-пука-бум-бум. А ако знаеха, щяха да го използват срещу него. Защо им беше да си губят времето с някакво дребно прелюбодейство, когато можеха да бутнат непокорния собственик на къщата направо в затвора? Значи го бяха подслушвали. Като се сети, как пиянски по телефона почти бе разказал на Маглиоре за палежа, по челото му избиха капчици студена пот. Слава Богу, Маглиоре му беше запушил устата. Стигаше им и „пука-пука-бум-бум“.

Значи, той бе живял и продължаваше да живее в къща, която се подслушваше и въпросът пред него бе: как да отговори на предложението на Фенър и на методите на неговите клиенти.

Той сложи една порция полуготова храна в печката и докато чакаше да се стопли, си направи още едно питие. Бяха го шпионирали, опитаха се и да го подкупят. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се разгневяваше.

Извади обяда си от печката и го изяде. Започна да се разхожда из къщата, като оглеждаше някои вещи. В главата му започна да се оформя план.

В три часа той позвъни на Фенър и му каза да изпрати формуляра. Щеше да го подпише, ако Фенър се погрижеше за двете неща, които бяха вече обсъдили. Фенър изглежда беше много доволен, в гласа му се чувстваше облекчение. Каза, че с удоволствие ще се погрижи за всичко и ще му изпрати формуляра утре. Добави също, че е радостен, задето той бе решил да действа разумно.

— Има, обаче и две условия — каза той.

— Условия — повтори Фенър, вече по-предпазливо.

— Не се наостряйте веднага. И двете са по силите ви.

— Нека ги чуем — каза Фенър. — Но, предупреждавам ви, Доус. Вече ни изстискахте докрай.

— Пратете формуляра си утре дотук — каза той. — В сряда ще ви го донеса в канцелария подписан. Но при вас искам да ме чака и чек за шейсет и осем хиляди и петстотин долара. На мое име, за изплащане на място. Ще получите формуляра само в замяна срещу чека.

— Г-н Доус, това не е начинът…

— Може и да не е най-правилният начин, но е напълно възможен. Не е правилно и да ми подслушвате телефона и още Бог знае какво, но го направихте, нали? Не видя ли чека, оставате без формуляр. Вместо това, ще ви доведа адвоката си.

Фенър замълча. Почти можеше да се чуе как мисли.

— Добре. Какво още искате?

— Не искам никой да ми досажда след сряда. На двайсети, къщата ще бъде ваша. Дотогава е моя.

— Добре — каза Фенър моментално, тъй като, все пак, това изобщо не беше условие. По закон, къщата бе негова до полунощ на деветнайсети, а на следващата, минута преминаваше безвъзвратно във владение на общината. Подпишеше ли формуляра и вземеше ли парите на общината, от никой вестник или телевизионна станция нямаше да получи и грам симпатия, та ако ще и очите си да изплаче пред тях.

— Това е всичко — каза той.

— Добре — каза Фенър, наистина щастлив. — Радвам се, че накрая успяхме разумно да се…

— Майната ти — каза той и затвори телефона.

Той не бе вкъщи, когато куриерът остави големия кафяв плик с формуляр 6983-426-73-74 (синя папка) в пощенската му кутия. Бе отишъл в най-съмнителния квартал на Нортън, за да говори със Сал Маглиоре. Маглиоре не му се зарадва особено като го видя, но след като заговори, Сал започна да се замисля.

Донесоха им и обяд — спагети с телешко и бутилка червено Гало. Храната беше чудесна. Маглиоре вдигна ръка в знак да изчака, когато той му разказа, че Фенър се опитал да го подкупи с пет хиляди долара и да го изнуди с Оливия. Той се обади по телефона проведе кратък разговор. Даде на човека отсреща адреса му на ул. „Крестолън Уест“. Каза му да вземе микробуса и затвори телефона. Уви маса спагети около вилицата си и му кимна в знак да продължава.

Когато завърши, Маглиоре каза:

— Късмет имаш, че не са те следили. Вече щеше да си в кафеза.

Беше се наял до пръсване, и вече не можеше да поеме и хапка. Такъв обяд не помнеше да е имал от пет години. Направи комплимент на Маглиоре за храната, а той се усмихна.

— Някои от приятелите ми вече на ядат спагети. Имиджът им не го позволява. Затова ходят във френски, или шведски ресторанти, или каквито там има. И могат да го докажат с язвите си. Защо язви? Защото човек не се променя цял живот. — Той си наливаше сос върху спагетите от картонената кутия, в която бяха донесени от ресторанта. Започна да го попива с хапка чеснов хляб, после спря и го погледна през масата. — Молиш ме да ти помогна да извършиш смъртен грях.