Стивън Кинг - Пътна мрежа

Той погледна Маглиоре стъписан, без да може да прикрие учудването си. Маглиоре се изсмя грубо:

— Знам какво си мислиш. Човек като мен да ти приказва за грях. Вече ти казах за един, който замина. А има и други. Но никога не съм убивал някой, който да не си го е заслужил. За мен въпросът стои така: ако човек като този умре, преди Бог да го е повикал, за него ще е добре дошло. Какви грехове е извършил приживе, няма значение. Бог трябва да го приеме, защото на земята е нямал достатъчно време, за да се покае. Убиеш ли го, все едно му спестяващ мъките в ада. Така че, в известен смисъл, аз правя за този човек нещо, което и Папата не би могъл да направи. Струва ми се, че Бог вижда това. Но не е и моя работа. Ти много ми харесваш. Бива си те. Да направиш това със запалителните бомби, не може да си от онези дето не им стиска. Това, обаче. Това е нещо друго.

— От теб не искам нищо да правиш. Всичко става изцяло по мой избор.

Маглиоре изблещи очи.

— Исусе! Марийо! Йосифе, дърводелецо! Защо не ме оставиш на мира?

— Защото ти имаш това, което ми трябва.

— Бог ми е свидетел, предпочитам да не бе тъй.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не зная.

— Вече имам парите. Или, по-точно, ще ги получа съвсем скоро.

— Тук въпросът не е в парите. Въпросът е принципен. Никога не съм се занимавал с луд като тебе. Ще трябва да си помисля. Ще ти се обадя.

Той реши, че би било зле, ако продължи да го увещава и си тръгна.

Попълваше бланката за смяна на местоживеенето, когато дойдоха и хората на Маглиоре. Бяха с бял микробус Еконолайн, на който отстрани пишеше „Телевизионен сервиз и нови апарати Рей“, а бе нарисуван и танцуващ телевизор с голяма усмивка на екрана. Бяха двама души със зелени работни дрехи и големи служебни чанти. В чантите имаше както истински телевизионни инструменти и кинескопи, така и някои други инструменти. „Измиха“ къщата му. Отне им час и половина. Намериха подслушвателни устройства в двата телефона и по един в спалнята и дневната. В гаража нямаше, което много го зарадва.

— Копеленца — каза той, като оглеждаше лъскавите микрофончета в ръката си. Пусна ги на земята и ги стъпка с пета.

На излизане, един от мъжете каза без особено възхищение:

— Господине, на този телевизор наистина здраво сте му видели сметката. Колко пъти трябваше да го ударите?

— Само веднъж — каза той.

След като си тръгнаха под студеното следобедно слънце, той събра лъскавите остатъци от микрофоните в лопатката си и ги изхвърли в кошчето за боклук в кухнята. След това си наля питие.

В два и половина следобед в банката имаше само няколко души и той отиде направо на едно от гишетата на касата по средата на залата. От последните листа на чековата си книжка, откъсна една бланка за влог и вписа в нея сумата от 32 250 долара. После отиде на гишето и подаде бланката и чека.

Служителката на гишето, младо момиче с греховно черна коса и къса лилава рокличка, показваща чифт дълги и обути в найлонови чорапогащи крака, пред които и Папата би сложил оръжие, погледна първо чека, после бланката и после пак чека озадачено.

— Нещо нередно с чека ли има? — запита той учтиво. Трябваше да си признае, че сцената му доставяше удоволствие.

— Неее, но… искате да вложите 34 250 долара и да вземете 32 250 долара в брой? Така ли?

Той кимна.

— Един момент, господине, ако обичате.

Той се усмихна и пак кимна, като продължаваше да държи под око краката й, докато тя отиде до бюрото на управителя, пред което имаше ниска преграда, но без да е изолирано в стъкло, като че ли за да подчертава, че човекът там е човек като теб и мен… или, почти същия, поне. Управителят беше на средна възраст, но облечен младежки. Лицето му бе тясно като райските врата, а когато погледна към касиерката в лилавата рокличка, вдигна вежди.

Те разгледаха чека, после бланката за влога и обсъдиха тяхното отражение върху банката, а вероятно и върху цялата Федерална резервна система. Момичето се наведе над бюрото и рокличката й се повдигна още по-нагоре, разкривайки леко бледоморави дантелени гащички. О, любов, любов, безгрижна птица, помисли си той. Ела с мен вкъщи и ще се любим до края на света, или докато ми съборят къщата, зависи кое ще се случи първо. Мисълта за това го накара да се усмихне. Под панталоните си усети ерекция… или поне наполовина нещо такова. Той отдели поглед от момичето и огледа банката. Отпред имаше охрана, вероятно ченге в пенсия, което стоеше застинало между сейфа и входната врата. Стара дама внимателно се подписваше върху синия си чек за социална осигуровка. На лявата стена висеше голям плакат на земята, фотографирана от космоса — голям синьозелен изумруд на фона на полето от тъмнина. Над планетата с големи букви пишеше: НАПУСНЕТЕ Я. А под снимката с малко по-ситен шрифт: С ВАКАНЦИОННИЯ ЗАЕМ НА ПЪРВА БАНКА. Симпатичната служителка се върна: