Стивън Кинг - То

Според Егбърт Тараугуд всички единодушно смятали, че единствената причина за влизането на Еру в профсъюзното движение се нарича Дейви Хартуел. Хартуел бил главен „активист“ или „подстрекател“ и Еру го обичал безумно. Не бил единствен; повечето участници в движението обичали Хартуел дълбоко и страстно, с онази горделива обич, която мъжете даряват само на своите събратя, надарени с едва ли не божествено обаяние. „Дъви Ардуел беъ мъж дека стъпя гаче гудил у джобо полвинта свят и фатил хиптека връз дургото“ — каза ми Тараугуд. (Превод: Дейви Хартуел беше мъж, който стъпва сякаш е пъхнал в джоба си половината свят и е хванал ипотека върху другото.)

„Голем челяк беъ отдека да га гледаш; шо да си кри’им душата. Голем глас имъе, голема гордост у стъпката и думата. Не мой да та лажем дека бил добър челяк. Голем беъ, викам, и толкоз.“

Еру последвал Хартуел в профсъюзната дейност, както би го последвал, ако бе решил да стане корабостроител в Брюстър или Бат, да прави мостове във Върмонт или да полага железопътни линии из западните щати. Еру бил подъл и зъл — ако пишех роман, това навярно щеше да заличи всичките му добри качества. Но понякога след цял живот под товара на недоверието, след като винаги е бил самотник (или Неудачник) отчасти по собствен избор и отчасти под натиска на общественото мнение — след всичко това човек може да открие приятел или любим и просто да заживее за него както кучето живее за господаря си. Изглежда, така са стояли нещата между Еру и Хартуел.

Както и да е, през оная нощ четиримата легнали да спят в хотел „Брентууд армс“, наричан от дърварите „Плаващото куче“ (причината за прозвището отдавна е потънала в неизвестност — дори Егбърт Тараугуд не можа да си я припомни). Четирима влезли; никой не излязъл на сутринта. Единият на име Анди Делесепс просто изчезнал безследно; историята премълчава съдбата му — кой знае, може пък да е прекарал приятно остатъка от живота си нейде в Портсмут. Но не ми се вярва да е било точно така. Други двама „подстрекатели“, Амсъл Бикфорд и Дейви Хартуел, били открити да плават по очи из водите на Кендъскиг. Бикфорд бил без глава; някой я бил отсякъл с един замах на дърварска секира. Двата крака на Хартуел били изчезнали и ония, които го открили, се кълняли, че никога не са виждали върху човешко лице толкова болка и ужас. Устата му била разтегната, бузите се издували и когато хората го обърнали по корем и разтворили устните, в калта се изсипали седем пръста от краката му. Някои смятали, че Хартуел е изгубил останалите три в дългата си кариера на секач; други били на мнение, че може да ги е глътнал преди да умре.

Върху гърба на всеки от убитите било забодено листче с думата ПРОФСЪЮЗ.

Клод Еру не е бил изправен пред съда за престъплението, извършено в „Сребърния долар“ вечерта на 9 септември 1905 година, тъй че няма начин да узнаем как е избягнал участта на другите трима през онази майска нощ. Можем да градим хипотези; той е водил дълъг самотен живот, научил се е да бяга бързо, може би даже е развил онзи талант, с който някои бродещи псета подвиват опашка и изчезват миг преди да започнат сериозните неприятности. Но защо не е взел и Хартуел със себе си? Или пък е бил отвлечен в гората заедно с другите „подстрекатели“? Може би похитителите са го оставили последен и той е успял да се изплъзне, докато писъците на Хартуел (все по-глухи с всеки нов пръст, натъпкан в устата му) огласяли мрака и подплашвали горските птици. Няма как да узнаем със сигурност, но последната хипотеза ми допада най-много.

Клод Еру се превърнал в призрак. Явявал се в някой дърварски лагер, заставал с другите работници на опашка пред кухненската барака, взимал паница яхния, изяждал я и пак изчезвал преди някой да разбере, че е чужд. След седмица-две изниквал в някоя кръчма, агитирал за профсъюзите и се кълнял, че ще отмъсти на ония, които убили другарите му — най-често споменавал имената на Хамилтън Тракър, Уилям Мюлер и Ричард Бауи. И тримата живеели в Дери; изящните им къщи с кулички над стръмните покриви си стоят и до днес на Западния булевард. След години те и техните потомци щели да опожарят „Черното петно“.

Няма съмнение, че някои хора силно желаели да се отърват от Клод Еру, особено след като през месец юни започнали горските пожари. Но макар да го виждали често, Еру бил бърз и притежавал животински нюх за опасностите. Доколкото успях да установя, никога не е била издавана официална заповед за издирването му и полицията не се намесвала. Може би някои хора се опасявали от онова, което би казал, ако го изправят пред съда за подпалвачество.