Стивън Кинг - То

„И чак кога се изпразних връз нея, гледам — ам’че тя лежи в два пръста семе. Гаче свинска пача има под кълките. Абе, момиче, думам, не се ли подмиваш? Оная фърля едно око и вика: Ако речеш да ме завтаряш, може да турна нов чаршаф. Май ми останаха два у буфета. Докъм десет часа знам кво имам отдоле, ама кога наближи полунощ толкоз ми изтръпва пичката, че хич не ме е еня — все едно аз съм тук, а па тя чак у Елсуърт.“

Такъв е бил Дери през първите двайсетина години на нашия век — само къркане, чукане и побоища. Кендъскиг бил препълнен с трупи от априлското размразяване, та чак до ноемврийските ледове. През двайсетте години секнали големите доставки за Световната война и бизнесът взел да запада, а Депресията го доубила. Богаташите вложили капитала си в оцелелите след Големия крах нюйоркски и бостънски банки, а икономиката на Дери зарязали да живее — или да умира — както може. Оттеглили се в своите изящни резиденции на Западния булевард и разпратили дечурлигата си по частни училища в Ню Хампшър, Масачузетс и Ню Йорк. От тогава насетне можели да лежат върху лихвите и политическите си връзки.

Днес, седемдесет и пет години след като Егбърт Тараугуд прекарал любовните си мигове с оная евтина курва върху обляно в сперма легло на Бейкър стрийт, от тяхното господство са останали само обезобразените гори в окръзите Пенобскот и Ароустук, два реда великолепни викториански сгради по Западния булевард… и разбира се, моята библиотека. Само че ония добри хора от Западния булевард за нула време ще ми отнемат „моята“ библиотека, а после ще ми зачернят живота (двусмислицата е преднамерена ), ако публикувам нещо за Легиона, за пожара в „Черното петно“, за смъртта на Брадли и неговата банда… или за Клод Еру и историята в „Сребърния долар“.

От една страна „Сребърният долар“ е име на кръчма. От друга — място на може би най-странното масово убийство в историята на Америка, станало през септември 1905 година. В Дери все още са живи неколцина кореняци, които твърдят, че си го спомнят, но за мене единствено достоверен е разказът на Тараугуд. По онова време той е бил осемнадесетгодишен.

Днес Тараугуд живее в старческия дом на Полсън. Няма нито един зъб и говори на толкова ужасна смесица от всички диалекти в щата, че ако записвам думите му фонетично, навярно ще ги разбере само някой друг стар кореняк от Мейн. За да прехвърля разказа му от касетофона върху хартия, трябваше да потърся помощта на вече споменатия фолклорист Санди Айвис от Мейнския университет.

Според Тараугуд, Клод Еру бил „Таквъз’дин гад канъцки дек’та гледа гаче коняга на месечина“. (Превод: Такъв един гад канадски, който те гледа като кобила под лунна светлина.)

Тараугуд твърди, че според него — а и според всички, които са работили с Еру — човекът бил лукав и страхлив като крадливо псе… което прави още по-изненадващи кървавите му подвизи в „Сребърния долар“. Постъпката просто не е в негов стил. Дотогава дърварите от Дери смятали, че талантите на Еру са насочени главно към палене на горски пожари.

През дългото горещо лято на 1905 година имало доста горски пожари. Най-големият от тях — по-късно Еру признал, че го предизвикал, слагайки запалена свещ в купчина трески и клони — опустошил Голямата индианска гора край Хейвън. Изгорели осемдесет хиляди декара превъзходна дървесина и мирисът на пушек преодолял цели шестдесет километра, за да стигне чак до Дери, където конските трамваи бавно пъплели по Горната миля.

През пролетта на оная година били плъзнали слухове за обединяване в профсъюз. Четирима секачи взели участие в организационната дейност (не че имало кой знае какво за организиране; от онова време та чак до ден днешен работниците в Мейн не изпитват особени симпатии към профсъюзите) и един от тях бил Клод Еру, който вероятно си представял профсъюзната работа като възможност да приказва на едро и да прекарва цялото си време из кръчмите по Бейкър стрийт. Еру и другите трима се наричали „активисти“; царете на дърводобива ги нарекли „подстрекатели“. Една прокламация, разлепена по бараките из дърварските лагери от Монроу до Хейвън Вилидж и от Съмнър Плантейшън до Милинокът, уведомявала секачите, че всеки, който се разприказва за профсъюзи, ще бъде изритан от работа незабавно.

През май същата година край Трапъм Ноч избухнала кратка стачка и макар че тя била потушена безцеремонно от стачкоизменници и „градски полицаи“ (а това, знаете, е доста странно, защото в разгара на събитията тридесетина полицаи радостно се заели да трошат глави с дръжки от брадви, а до този момент никой не бил чувал в Трапъм Ноч — с население 79 души според преброяването от 1900 година — да е имало и един-единствен полицай), Еру и неговите приятели я смятали за голям успех на профсъюзната кауза. По този повод те пристигнали в Дери да се напият и да свършат нещичко като „активисти“… или като „подстрекатели“, зависи от коя страна ще погледнете. Обходили повечето кръчми из Дяволския декар и накрая се озовали пияни-опикани в „Сребърния долар“. Прегърнати през рамо, четиримата редували профсъюзните маршове със сантиментални песни от рода на „Майчиният взор ме гледа от небето“, макар че според мен лично всяка майка с право би извърнала глава, ако надникне отгоре и зърне сина си в подобно състояние.